Невидимият пазител

До вратата на цеха едва достигаше светлина. Старата улична лампа на ъгъла пръскаше оранжева, почти коледна светлина, която едва оцветяваше тротоара. Опипа ключалката с показалец и пъхна ключа. Миризмата на брашно и масло я обгърна, пренасяйки я изведнъж в една нощ от нейното детство. Затвори вратата и протегна ръка над главата си, търсейки ключа за осветлението. Но него го нямаше, вече го нямаше.

Отне й няколко секунди, за да осъзнае, че вече не е нужно да се протяга, за да го достигне. Запали лампата и когато привикна към светлината, започна да трепери. Слюнката й се сгъсти на небцето й като огромна тестена топка, невъзможна за разтваряне, трудна за преглъщане. Пое към бидоните, които още бяха струпани в същия ъгъл. Погледна ги напрегнато, докато дишането й се ускоряваше от страх от онова, което щеше да се случи, от онова, което щеше да последва.

— Какво търсиш тук?

Гласът отекна в главата й кристално ясно.

Сълзите напълниха очите й, заслепявайки я за миг. Ретините й започнаха да горят. Скова я силен студ, разтрепери се още повече. Обърна се бавно и тръгна към тезгяха за месене. Тресеше се от ужас, но протегна пръсти и докосна полираната повърхност на металната маса, докато гласът на майка й отново закънтя в главата й. Върху фризера лежеше метална точилка, от крана на чешмата се процеждаше безкрайна капка и ритмично барабанеше на дъното на умивалника. Ужасът растеше, заливайки всичко.

— Ти не ме обичаш — прошепна тя.

И разбра, че трябва да бяга, защото това бе нощта на нейната смърт. Пое към вратата и опита. Направи крачка, втора, трета и отново й се случи онова, което знаеше, че ще се случи. Безсмислено беше да бяга, защото неизбежно щеше да умре тази нощ. Но момичето се противеше, момичето не искаше да умре и въпреки че когато се обърна да я види, вдигна ръка в напразен опит да се защити от смъртоносния удар, отново рухна ужасено на пода, усещайки, че сърцето му е на път да се пръсне от паника. Остана просната и ранена. И макар да усети втория удар, този път не я заболя. И после нищо — плътният тунел от мъгла, образувал се около нея, се разпръсна, прояснявайки зрението й, сякаш някой бе измил очите й.

Тя продължаваше да бъде там и да я гледа, опряна на масата. Чу ритмичното накъсано дишане на гърдите й, докато успокояваше дъха си. Чу как въздиша дълбоко, почти облекчено. Чу как завърта крана и мие точилката. Чу как се приближава, как коленичи до нея, без да спира да я гледа. Видя как се навежда над лицето й, изучавайки чертите й. Безжизнените й очи, замрялата й в неизречена молба уста. Видя студения й поглед, смътното любопитство, изписано на устните, което не успяваше да стигне до очите й, все така безучастни. Приближи се, докато почти я докосна, сякаш се канеше да я целуне, разкаяна от престъплението. Онази майчина целувка, която така и не дойде. Отвори уста и облиза кръвта, която бликаше бавно от раната и се стичаше по лицето й. Усмихваше се, когато се изправи, продължи да се усмихва и когато я взе на ръце и започна да я заравя в нощвите с брашното.

— Амая!

Гласът я викаше отчетливо.

Леля Енграси, Рос и Джеймс я гледаха от вратата на цеха. Той понечи да тръгне към нея, но леля й го спря, хващайки го за ръкава.

— Амая — повика отново племенницата си нежно, но категорично.

Коленичила на пода, Амая гледаше към старите нощви с по детски нацупено изражение.

— Амая Саласар — каза леля й отново.

Тя се сепна, сякаш чак сега бе чула, че я викат. Протегна ръка към кръста си, измъкна оръжието и го насочи към нищото.

— Амая, погледни ме — нареди й Енграси.

Амая продължи да гледа в една точка и да преглъща гъстите тестени топки, докато трепереше, сякаш беше гола под дъжда.

— Амая.

— Не — отрони първо. — Не! — извика след това.

— Амая, погледни ме — нареди й леля й, сякаш говореше на малко момиче.

Тя я погледна намръщено.

— Какво има, Амая?

— Лельо, няма да позволя това да се случи.

Гласът й бе спаднал с една октава и прозвуча крехък и детски.

— Нищо не се случва, Амая.

— Напротив.

— Не, Амая, това се случи, когато беше малко момиче, но сега си жена.

— Не, няма да позволя да ме изяде.

— Никой няма да те нарани, Амая.

— Няма да позволя това да се случи.

— Погледни ме, Амая, това никога вече няма да се случи. Ти си жена, работиш като полицай и имаш пистолет. Никой няма да те нарани.

Споменаването на пистолета я накара да погледне към ръцете си и щом го видя, сякаш се учуди, че е там. Даде си сметка за присъствието на Рос и Джеймс, които я гледаха бледи и разстроени от прага. Много бавно свали оръжието.

Джеймс не изпусна ръката й, докато вървяха към къщи, не го направи и когато седна до нея, за да я съзерцава безмълвно, докато леля й и Росаура приготвяха липов чай в кухнята.