Невидимият пазител

— Когато бях на девет години, майка ми ме е проследила една нощ до цеха и ме е ударила с метална точилка по главата. Докато съм лежала в безсъзнание на пода, ме е ударила още веднъж, после ме е зарила в нощвите с брашното и е изсипала два чувала от по петдесет килограма върху тялото ми. Казала на баща ми само защото мислела, че вече съм мъртва. Затова живях остатъка от детството си при леля.

Гласът й звучеше бездушно и равно, сякаш идваше от друго измерение.

Рос плачеше безмълвно, гледайки сестра си.

— Боже мой, Амая. Защо не си ми го разказвала? — ужаси се Джеймс.

— Не знам, заклевам се, че почти не съм се сещала за това през последните години. Бях го заровила някъде дълбоко в подсъзнанието си. Освен истинската, имаше и официална версия за станалото, повтарях я толкова пъти, че накрая сама повярвах в нея. Мислех, че съм го забравила. Освен това е толкова… срамно… Аз не съм такава, не исках да си мислиш, че…

— Няма от какво да се срамуваш, била си малко момиче и човекът, който е трябвало да се грижи за теб, ти е причинил зло. Това е най-жестокото нещо, което съм чувал през живота си. Много съжалявам, скъпа, съжалявам, че са ти причинили толкова ужасно нещо, но вече никой не може да те нарани.

Амая го погледна с усмивка.

— Не можете да си представите колко добре се чувствам, сякаш съм се отървала от огромно бреме. Пречката — каза тя, сещайки се изведнъж за думите на Дюпри. — Това също може да е било стресов фактор. Връщайки се тук, се завърнаха и спомените, а и ми беше много тежко, че не можех да ти кажа.

Джеймс се отдръпна леко от нея, за да я погледне.

— И какво ще стане сега?

— Какво искаш да стане?

— Разбирам, че сега се чувстваш добре, свободна и безгрижна, но онова, което се случи онзи ден, когато извади оръжието, вчера със сестра ти и тази нощ в цеха, не е никак безобидно.

— Знам.

— Ти изгуби контрол, Амая.

— Нищо не е станало.

— Но можеше да стане. Как можем да сме сигурни, че този пристъп няма да се повтори?

Амая замълча. Отдели се от прегръдката на Джеймс и се изправи. Джеймс погледна Енграси.

— Ти си професионалистът, какво да правим?

— Вече го правим, говорим за това. Да го разкаже, да обясни как се чувства, да го сподели с хората, които я обичат. Няма друга терапия.

— А защо не я приложихте, когато е била на девет? — каза той, без да прикрива своя упрек.

Енграси стана и отиде до камината, където се беше подпряла Амая.

— Предполагам, че дълбоко в себе си винаги съм се надявала, че го е забравила, отрупвах я с любов. Опитах се да й помогна да го забрави, да не мисли за това. Но как едно малко момиче може да престане да мисли за злото, което е искала да му причини собствената му майка? Как да спре да копнее за целувките, които никога няма да й даде, за приказките, които никога няма да й разкаже преди лягане? — Енграси сниши глас, докато не го превърна в шепот, сякаш жестоките, ужасните думи, които произнасяше, така щяха да причинят по-малко болка. — Аз се опитах да заема тази роля, приспивах я всяка вечер, грижех се за нея и я обичах повече от всичко на света. Бог ми е свидетел, че ако имах собствена дъщеря, нямаше да я обичам толкова. И се молех да забрави, да не живее с този ужас през цялото си детство. Понякога говорехме за това, винаги го наричахме „онази случка“, после тя престана да го споменава и аз започнах да се надявам с всички сили да не си го спомня вече. — Две едри сълзи се търкулнаха по лицето й. — Но съм грешала — добави тя със свито гърло.

Амая я притисна към гърдите си и зарови лице в сивата коса на Енграси, която както винаги ухаеше на жасмин.

— Джеймс, няма да се случва вече — каза тя.

— Не можеш да си сигурна.

— Но съм.

— А аз не съм и няма да ти позволя да се разхождаш с оръжие, щом пак може да те връхлети един от тези панически пристъпи.

Амая се откъсна от прегръдката на Енграси и прекоси стаята с широки крачки.

— Джеймс, аз съм инспектор в полицията. Не мога да работя, без да нося оръжие.

— Тогава недей да работиш — отсече той.

— Не мога да зарежа случая точно сега, би било пагубно за моята кариера, вече никой няма да ми се довери.

— Здравето ти е на първи план.

— Няма да го направя, Джеймс, не мога. А и да можех, пак нямаше да го направя.

Тонът на думите й издаваше характерните за нея решимост и сила. Сега не беше Амая, а инспектор Саласар. Джеймс се изправи и застана до нея.

— Добре, но без оръжие.

Джеймс мислеше, че ще се възпротиви, но тя само го изгледа втренчено и погледна сестра си, която продължаваше да плаче.

— Добре — склони. — Без оръжие.

39