Невидимият пазител

Часовникът на църквата в Сантяго показваше почти единайсет, но светлината навън прилягаше повече на късен следобед, отколкото на сутрин. Бе един от онези дни, в които слънцето застиваше след първите лъчи на утрото, без да успее да изгрее напълно. Тези мрачни сутрини бяха част от детските й спомени, изпълнени с много дни, в които бе мечтала за топлото гальовно присъствие на небесното светило. Веднъж една съученичка й бе подарила дебел цветен каталог на някаква туристическа агенция и тя бе прекарала месеци в разлистване на страниците, като се наслаждаваше на снимките на слънчеви плажове и невъзможно синьо небе, докато речната мъгла се носеше на парцали по съседните улици. Амая проклинаше това място, където понякога с дни не се съмваше, сякаш през нощта могъщ летящ дух пренасяше слънцето до някой далечен исландски остров, с тази неприятна разлика, че тук не се радваха на бели нощи като на полюсите.

В Бастан нощта бе тъмна и зловеща. Стените на дома й очертаваха както винаги границите на личната й безопасност, но извън тях всичко бе несигурно. Нищо чудно, че допреди само сто години деветдесет процента от населението на Бастан бе вярвало във вещици, в присъствието на зло, което дебне през нощта, и в магически заклинания, с които да го отблъскват. Амая знаеше, че животът в долината не е бил ласкав към предците й. Смели и твърдоглави жени и мъже, упорствали против всяка логика да се установят на тази влажна и зелена земя, която им бе показала най-враждебното си и негостоприемно лице, като съсипваше реколтите им, разболяваше децата им и почерняше малкото семейства, които все още живееха там.

Свлачища от земна маса, коклюш и туберкулоза, разливи на реки и наводнения, реколти, които изгниваха още преди да поникнат… Но хората от Елисондо бяха устояли, струпвайки се край църквата, на извивката на река Бастан, която им даваше и вземаше всичко по свое лично благоволение, сякаш за да ги предупреди, че това място не е за хора, че тази земя сред долината принадлежи на планинските духове, на речните демони, на самодивите и на басахауна. Но нищо не бе успяло да пречупи волята на тези жени и мъже, които сигурно се бяха взирали в сивото небе също като нея, мечтаейки за друго, по-благосклонно и ведро. Долина, прочута със своите рицари и преселници, които заминавали, но винаги се връщали от далечна Америка, донасяйки със себе си несметните богатства, за които се пеели песни и които вложили, за да преобразят земята, като се хвалели със спечеленото злато пред съседите и изпълвали околностите с бляскави дворци и имения с големи тераси, с манастири в знак на благодарност за късмета си и със средновековни мостове над някога непристъпни реки.

Както вече бе предупредила, леля Енграси отклони предложението за разходка и предпочете да остане да готви, извинявайки се с плачевното състояние на коленете си, но Рос и Джеймс настояха да направят излета въпреки многото протести на Амая, опитваща се да ги убеди, че ще вали предобед. Подкараха колата по брега на реката и после започнаха да се изкачват, докато стигнаха до една огромна поляна, която се простираше до буковата гора, разстилаща се край реката и нагоре по планинския склон. Когато се разхождаше из тези широки поляни, Амая започваше да разбира хората, които идваха в Елисондо от много далеч и въздишаха, омаяни от поразителната красота на тази малка идилична вселена, сгушена сред ниски хълмове, осеяни с котловини и пасища с невероятна красота и прорязвани само от гори от дъб и кестен и малки планински селца. Влажният й климат удължаваше есента дотолкова, че в разгара на февруари и въпреки падналия сняг поляните продължаваха да бъдат зелени. Само шумът на Бастан нарушаваше тишината на пейзажа.

Най-загадъчната и вълшебна гора на земята. Големи дъбове, букове и кестени застилаха планинските склонове, изпъстрени и с други растителни видове, богати на нюанси, форми и контрасти.

Гора, която предизвикваше множество усещания — първичната среща с природата, дивият бяг на водата сред ели и букове, хладината на река Бастан, далечният зов на обитаващите гората животни, окапалата през есента шума, покрила земята като копринена постеля, която вятърът разбъркваше своенравно, извайвайки купчини, прилични на убежища на феи, или приказни пътеки за стъпките на самодивите, мирисът на горски плодове и мекотата на тревата, обгърнала поляните, блещукащи като изумруд, скрит сред дърветата от някой езичник. Закрачиха нататък, докато шумът на реката не им подсказа посоката на приказното място, към което бяха тръгнали. Рос вървеше отпред и сегиз-тогиз се обръщаше, за да се увери, че леността не е надвила спътниците й, нещо, което не биваше да я безпокои у Джеймс, който не спря да говори през целия път, ентусиазиран от красотата на зимната гора. Прекосиха местност, нагъсто осеяна с папрат, и после започнаха да се изкачват.

— Вече сме близо — обяви Рос, сочейки един издаден над склона хребет. — Там е.