Пътеката се оказа доста по-стръмна, отколкото бяха предполагали. Заострените скали образуваха естествени неравни стълби, по които започнаха да се изкачват, докато пътят лъкатушеше, виейки се неуморно като змия в планината. При всеки завой на пътеката, шубраци от тръни и жълтуга препречваха все повече пътя им, затруднявайки хода им. Поредна криволица и се озоваха на равна тераса, застлана с рядка трева и жълтеникави лишеи.
Рос седна на един камък и сбърчи лице.
— Пещерата е на около двайсет и пет метра по-нагоре — каза тя, сочейки към една почти напълно обрасла в шубраци пътека. — Но се опасявам, че аз бях дотук. Докато се качвах, си изкълчих крака.
Джеймс клекна до нея.
— Не е сериозно — усмихна се тя, — ботушът ме предпази, но по-добре да се връщаме по-скоро, преди да се подуе и да не мога да ходя.
— Да тръгваме тогава — каза Амая.
— И дума да не става, след като сме стигнали дотук, не можеш да си тръгнеш, без да видиш скалата. Качвай се.
— Не, моля те, ти сама каза — ако започне да се подува, няма да можеш да ходиш.
— Качвай се, сестричке. Няма да мръдна оттук, докато не отидеш да я видиш.
— Аз ще остана при нея и ще те чакам тук — окуражи я Джеймс.
Амая проникна в гъсталака, ругаейки тръните, които при всеки допир с шубата й издаваха звук, наподобяващ драскане на нокти по дреха. Пътеката свърши изведнъж пред ниска, но широка пещера, зейнала като мрачна усмивка на лицето на планината. Вдясно от входа имаше двойка големи скали, и двете много особени. Първата наподобяваше женска фигура с големи гърди и пищни бедра, която гледаше към долината от своеобразен пиедестал. Втората бе внушителна както по размер, така и по идеално правоъгълната си форма и приличаше на голяма маса за жертвоприношения, полирана от дъжда и вятъра. Върху нея имаше дузина малки разноцветни и разнородни камъчета, подредени като фигурки от незавършена партия шах. Една трийсетинагодишна жена държеше едно от камъчетата в ръка и гледаше унесено към долината. Усмихна се, когато я видя, и я поздрави любезно, докато поставяше камъчето обратно при другите.
— Привет.
Амая внезапно се почувства неудобно, като натрапник на вече заето място.
— Привет.
Жената отново се усмихна, сякаш бе прочела мисълта й и бе усетила смущението й.
— Вземете един камък — каза тя, сочейки й пътя, без да престава да се усмихва.
— Моля?
— Камък — настоя тя, показвайки й масата. — Жените трябва да донесат камък.
— А, да, сестра ми ми каза, но мислех, че се носят от къщи.
— Така е, но ако сте забравили, може да вземете някой от пътя. В крайна сметка е камък от вашия път към къщи.
Амая се наведе и взе едно камъче от пътеката, приближи се до масата и го остави до другите, изненадвайки се от големия им брой.
— Боже, и всички тези камъни са ги донесли жени, които са се качвали до тук?
— Така изглежда — отвърна красивата жена.
— Звучи невероятно.
— Живеем в несигурни времена в долината и когато новите средства не действат, се обръщаме към старите.
Амая остана като гръмната, чувайки от тази жена почти същите думи, които бе казала леля й няколко дни по-рано.
— Оттук ли си? — попита тя жената, взирайки се във външния й вид: вълнен, землистозелен шал върху нещо като копринена рокля в зелено-кафяви нюанси и дълга руса коса като нейната, прибрана със златиста диадема.
— О, не точно, но идвам от много години, защото имам къща тук. Само че никога не оставам за дълго, вечно пътувам от място на място.
— Казвам се Амая — каза тя, протягайки ръка.
— А аз Мая — отвърна жената, протягайки й нежната си ръка, отрупана с пръстени и гривни, които зазвънтяха като камбанки. — Ти обаче си оттук, нали?
— Живея в Памплона, тук съм по работа — каза тя уклончиво.
Мая я погледна с усмивка, която Амая намери за странна, почти изкусителна.
— Според мен си оттук.
— Толкова ли личи…
Жената се усмихна и отново се обърна към долината.
— Това е едно от любимите ми места, едно от онези места, където най-много обичам да идвам, но напоследък нещата тук не вървят добре.
— За убийствата ли говорите?
Тя продължи, без да отговори, вече без усмивка.
— Имам навика да се разхождам наоколо и съм виждала странни неща.
Интересът на Амая нарасна неимоверно.
— Какви неща?
— Вчера, докато стоях тук, видях един мъж да влиза и след известно време да излиза от една от онези малки пещери на десния бряг на реката — отвърна тя, сочейки към гъстия шубрак. — Когато влезе, носеше вързоп, който бе изчезнал, когато излезе.
— Поведението му ви се стори странно?
— Стори ми се самодоволно.
Любопитен епитет, помисли си Амая, преди да зададе нов въпрос.
— Как изглеждаше?
— Не можах да го разгледам добре от горе.
— Но как ви се стори, млад ли беше? Успяхте ли да видите лицето му?
— Движеше се като млад човек, но беше с качулка, която покриваше цялото му лице. Когато излезе, се обърна назад и успях да видя само едното му око.
Амая я изгледа объркано.
— Видели сте само половината му лице?
Мая замълча и отново се усмихна.
— После слезе по пътя и се качи в кола.
— Няма как да сте видели колата от тук.
— Не, но чух ясно как пали двигателя и се отдалечава.
Амая се надвеси над пътя.