Невидимият пазител

Хапнаха с апетит, поговориха за подобрението на Фреди, което бе зарадвало всички, и се забавляваха с историите на Джеймс за първите му години в артистичния свят. Когато донесоха кафето, телефонът на Амая започна да звъни. Тя стана и излезе от салона, преди да вдигне.

— Слушам те, Йонан.

— Брашното от къщата на Рос и това, с което е направено чанчигорито, съвпадат на сто процента, а брашното С11 и това на сладката съвпадат на трийсет и пет процента.

— Благодари от мое име на Хосуне, потърси факс и чакай да ти се обадя.

Тя затвори и отново влезе, за да си вземе довиждане въпреки протестите на Джеймс и недокоснатото кафе, след което излезе и набра нов номер.

— Инспектор Ириарте.

— Добър ден, тъкмо щях да ви звъня.

— Нещо ново?

— Може би. Една от приятелките на Аиноа си спомни, че докато момичето чакало на автобусната спирка, тя минала по отсрещния тротоар, за да настигне сестра си, която я чакала малко по-напред. Твърди, че някаква кола спряла на спирката, и й се сторило, че шофьорът говорел на Аиноа отвътре, но после продължил по пътя си, без момичето да се качи в колата. Казва, че не си го била спомнила преди, защото й се сторило маловажно, дори не е сигурна дали шофьорът е бил мъж или жена, но твърди, че разбира се, момичето не се качило в колата.

— Може би е някой, който е спрял, за да я пита нещо, или някой, който е предложил да я закара.

— Може да е бил и убиецът. Може би й е предложил да я закара, а тя е отклонила поканата, защото още е хранела надежда, че ще дойде автобусът, но когато минутите са започнали да минават и е видяла, че не идва, сигурно се е разтревожила и убиецът е трябвало само да изчака търпеливо, докато се притесни достатъчно, за да склони да се качи в колата. Може би когато й е предложил за втори път, идеята не й се е сторила толкова лоша, може би дори я е приела като спасение…

— Запомнила ли е колата?

— Каза, че била светла на цвят — бежова, сива или бяла, с две врати, тип малък ван за доставки и че върху нея имало надпис. Показах й снимки на осемте най-често срещани модела, но не го разпозна. Може да потърсим собственици на товарни коли с подобно описание в долината, но отсега ви казвам, че са доста — почти във всички магазини, складове и ферми имат поне по един, и по правило са бели. Това е типичното превозно средство за работа, така че в повечето случаи ще бъдат на името на мъже между двайсет и пет и четирийсет и пет години.

Тя помисли.

— При всички случаи ще проверим, и без това нямаме кой знае какво. Първо ще видим дали някой роднина или приятел на жертвите няма подобен, или дали някой си спомня кой има такъв, като ще започнем от семейството на Аиноа Елисасу. Тази сутрин брат й беше на гробищата, молейки за прошка пред гроба на сестра си.

— Може да се чувства виновен за това, че не е предупредил навреме родителите. Държат го отговорен, бях у тях след погребението и гледката беше покъртителна… Ако продължат да го притискат така, няма да се учудя, ако се наложи да погребат и другото си дете.

— Понякога тези жестове значат повече от това, което се вижда на пръв поглед. Може да са просто безсърдечни, а може и да подозират нещо и отрицанието им да е техният начин да го посочат. В управлението ли сте?

— Тъкмо тръгвах натам.

— Тази сутрин видях жена ви, познах я от снимките…

— Така ли?

— Мислите ли, че може да я убедите да ни заеме колата си този следобед?

— Колата на жена ми?

— Да, после ще ви обясня.

— Ако й оставя моята, не мисля, че ще има проблем.

— Добре. Докарайте я, но не я паркирайте в управлението.

— Разбрах — съгласи се той.

Амая се качи в заседателната зала и зачака Ириарте, докато преглеждаше показанията на приятелите на Карла и Ан и превозните средства на роднините.

— Виждам, че сте започнали без мен — каза й той.

— Да, опасявам се, че имам друг план за този следобед.

Той я погледна изненадано, но не каза нищо, седна и се залови за работа. Амая взе телефона и набра Йонан.

— Намери ли факс?

— До мен е.

— Добре, изпрати ми резултатите в управлението в Елисондо.

— Но…

— Прави каквото ти казвам и се връщай, след като приключиш.

Пет минути по-късно младши инспектор Сабалса надникна през вратата на залата.

— Току-що дойде факс от съдебна медицина в Сан Себастиан.

Амая остана на място и остави Ириарте да го прочете първи. Когато свърши, той я погледна много сериозно.

— Вие ли сте поискали тези анализи?

— Да, аз. Докторите, които направиха тестовете в Уеска, направиха и втори анализ на пробите и откриха нещо, което приличаше на частично съвпадение. Предположиха, че може би брашното е сменено и затова се появява смесено в много малки количества. Снощи младши инспектор Ечайде взе проба от брашното, което се е ползвало в пекарна „Саласар“ допреди месец, а аз го изпратих в Сан Себастиан, възползвайки се от услуга, която ми дължеше една колежка от полицията. И това са резултатите. Двайсетте служители на „Мантекадас Саласар“ имат достъп до брашното и по традиция вземат колкото им е необходимо за вкъщи. След което може да са го раздали на близки и приятели. Това е нещо, което предстои да разследваме.