Невидимият пазител

— Не, нямаше следи, нямаше заподозрени… Разпитахме приятелите и роднините й, обичайната практика. Същото като с Тереса, същото като при другите. Млади жени, някои от тях почти деца, едва вкусили от живота. А някой им бе отрязал крилете…

— Мислите ли, че има шанс да получа достъп до тези досиета? — попита тя, почти умолявайки го.

— Предполагам, че знаете с какво се занимавам… Когато напуснах полицията, взех копия от всички случаи, по които съм работил.

Подкара към Елисондо, размишлявайки върху данните, които Алварес де Толедо й бе предоставил. В досиетата откри общи белези, подозрителни данни, един и същи тип жертва, почерк, който се усъвършенстваше и рафинираше… Откри зародиша му, смъртоносната му следа, която се бе разпростряла през цялата долина до Бера, а може би и по-нататък. Сега бе сигурна, че убиецът живее в Елисондо, и знаеше, че Тереса е била първата, едно спонтанно престъпление, което при всеки следващ случай го бе карало да се отдалечава все повече и повече от къщи. Тереса, далеч по-красива, отколкото умна, „хитруша“, както би казала баба й Хуанита, лекомислена и убедена в своя чар, момиче, което бе обичало да е център на вниманието. Убиецът не бе издържал на изкусителното й ежедневно присъствие, на предизвикателството да я вижда всеки ден, беше я смятал за мръсна, нечестива, играеща си на жена, когато е можело още да си играе с кукли. Съществуването й му се бе сторило непоносимо и я бе убил, както и другите, но без да я насилва, разголвайки детското й телце, което бе престъпило границата на идеала му за почтеност. После бе започнал да усъвършенства техниката си, срязаните дрехи, разтворените длани, грижливо разделената на две коса… И внезапно — нищо, затишие с години, години, през които може би бе изтърпявал присъда за дребно престъпление или временно се бе преместил другаде. Докато през февруари не се бе върнал по-зрял и студен, с по-изтънчена техника, може би за да отдаде зловеща почит на Тереса и без да забравя бонбона, този символ на детството, трансформиран в домашно приготвена сладка, която според Амая бе най-непогрешимият му подпис.

43

Бе заспала до Джеймс, мушвайки се безшумно като крадец в леглото почти към четири сутринта със съзнанието, че трябва да спи, и опасявайки се, че няма да успее да го стори заради тревогата, която не й даваше мира. Въпреки това бе заспала веднага, а сънят й бе дарил онази хладина и спокойствие, от които се нуждаеха тялото и най-вече умът й. Събуди се преди зазоряване, чувствайки се за първи път от много време спокойна и концентрирана. Слезе в хола и се зае да пали огъня в камината с онзи ритуал, който бе изпълнявала всяка сутрин като малка, но от години не се бе връщала към него. Седна срещу огъня, който плахо започна да се разпалва, и… Успя. Рестартира. „Добър съвет, агент Дюпри“, помисли си Амая. И резултатите не закъсняха.

Фермин Монтес се събуди в стаята в хотел „Бастан“, където бе прекарал нощта с Флора. Върху възглавницата имаше бележка: „Ти си страхотен. Ще ти звънна по-късно. Флора“. Той я взе в ръце и я целуна звучно. Усмихна се, протегна се назад, докато докосна тапицираната облегалка, и тананикайки си някаква мелодия, се пъхна под душа, без нито миг да спира да мисли за това, какво чудо бе срещата му с тази жена. За първи път от почти година животът му добиваше смисъл, защото през последните месеци — и сега бе уверен повече от всякога в това — бе живял като ходещ мъртвец, като зомби, мъчещо се да демонстрира илюзорен живот, който в момента не можеше да му изглежда по-фалшив. Флора бе чудото, което го бе възкресило, съживявайки замрялото му сърце като човешки дефибрилатор, който без предупреждение и с един мощен тласък го бе накарал да заработи. Флора дойде категорично и безапелационно, настани се в живота му, без да иска разрешение, и отново му придаде смисъл и посока. От самото начало се изненада от силата й, от твърдия и непокорен характер на тази жена, която бе постигнала всичко със собствени усилия, бе изправила на крака бизнеса си и бе закриляла семейството си. Отново се усмихна при мисълта за нея, за топлото й тяло между чаршафите. Бе се страхувал от този момент почти толкова, колкото го бе жадувал, защото отровата, оставена от жена му, когато го напусна, се бе освобождавала лека-полека през последните месеци, действайки като химическа кастрация, попречила му да прави секс с друга жена. Лицето му потъмня при спомена за разменените думи при раздялата им… Жалките му молби, изречени тогава, почти го караха да се изчервява от срам. Бе я умолявал, изтъквайки като причина десетте години брак, беше се влачил, плакал, молил се да не го напуска и в един последен акт на отчаяние й бе поискал обяснение, конкретен довод, сякаш една причина или аргумент в този момент можеха да оправдаят рухването на един човек. И мръсницата му бе отвърнала с един последен оръдеен изстрел, с един почетен залп право във ватерлинията.

— Защо? Искаш ли да знаеш? Защото ме чука като животно, а когато свърши, отново започва да ме чука.