Невидимият пазител

— Да, направете го, благодаря.

— Аз ви благодаря, госпожо инспектор. — Той се поколеба и сниши леко глас, за да не чуят онова, което щеше да каже. — Благодаря за всичко, длъжник съм ви, доказахте ми, че сте добър следовател. Както и добър човек. Ако някога имате нужда от нещо…

— Не сте ми никакъв длъжник, от една и съща страна на барикадата сме. Но ще го имам предвид.

След което затвори и остана на място, сякаш най-малкото движение можеше да попречи на потока на мислите й. Потърси в интернет един специализиран форум и изпрати въпрос до администратора. Наля си кафе с мляко и бавно го изпи на малки глътки, докато гледаше през прозореца. После се обади на Джеймс.

— Имаш ли желание да хапнеш със своята съпруга?

— Разбира се, вкъщи ли ще дойдеш?

— Мислех да обядваме навън.

— Добре, и предполагам, че вече си избрала къде.

— Колко добре ме познаваш! В два часа в „Ел Кортарисар“, едно от любимите места на леля. Много е близо до къщи, на входа на Елисондо от Ирурита, вече направих резервация. Ако стигнете първи, поръчайте вино.

Излезе от управлението, но видя, че оставаха още почти четирийсет и пет минути до обяда. Пое с колата по пътя за Алдуидес и кара до гробището. На входа бе паркирана друга кола, но не видя никой вътре. Тръгна бавно между гробовете, като обувките й се мокреха от твърде високата трева, която растеше наоколо. Накрая откри гроба, който търсеше — беше отбелязан с малък железен кръст. С тъга забеляза, че едно от раменете му е счупено. Надписът по средата гласеше: „Фамилия Алдубе Саласар“. Беше на седем, когато баба й Хуанита почина, и не помнеше лицето й, но помнеше аромата на къщата й, сладък и леко пикантен, като индийско орехче. Мириса на нафталин от шкафа за бельо, мириса на прясно изгладени дрехи. Помнеше бялата й коса, подредена в кок, прибран с фуркети — сребърни игли, украсени с цветя и мънички перли, единственото бижу заедно с тънката халка на пръста й, което някога бе виждала да носи. Помнеше ритмичното подрусване, което предаваше и на краката й, когато я вземаше в скута си, като галоп на конче, и песните, които пееше на баски с меден глас, толкова тъжни, че понякога я караха да плаче.

— Бабо — прошепна тя и на лицето й се изписа усмивка.

Тръгна към горната част на гробището, очертавайки мислено въображаемите линии от кръстопътя, образуван от подземните пътища на отвъдния свят, за който й говореше Йонан. Дочу дрезгав шепот, но въпреки че се огледа, не видя никого. Дъждът, барабанящ по чадъра й, заглуши звука напълно, но когато се обърна, й се стори, че отново го чува. Затвори чадъра и се заслуша. Въпреки че бе приглушен от шума на падащия по гробовете дъжд, този път го долови кристално ясно. Отвори чадъра и пое към мястото, откъдето се чуваше.

Тогава видя чадъра. Беше червен, с винено-оранжеви цветя по краищата. Яркостта му изглеждаше необичайна за това място, където дори изкуствените пластмасови цветя изглеждаха избелели от дъжда. Но още по-необичайно бе, че го държеше мъж. Носеше го на една страна, опрян на рамо, закривайки почти цялата горна част на тялото си. Стоеше неподвижно и макар позицията на чадъра да насочваше почти целия звук от гласа му в противоположната посока, успя да долови непрестанния му плач и неразбираемия му шепот.

Върна се до кръстопътя и заобиколи по горната алея, откъдето се откри по-добра видимост към гробницата на семейство Елисасу. Венците и букетите, донесени за погребението, бяха струпани върху мрамора като своеобразна погребална клада. Цветята се бяха превърнали в размекната подгизнала каша, а букетите, увити в целофан, бяха побелели и обсипани с капчици от кондензацията на гниещите в тях цветя. Доближи се и успя да познае черно-белите маратонки на брата на Аиноа, който, хлипайки неудържимо като малко дете, не спираше да гледа гроба на сестра си и да повтаря едни и същи думи.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Отстъпи няколко крачки, решена да си тръгне незабелязано, но момчето, изглежда, усети нейното присъствие и се обърна. Амая едва успя да се прикрие с чадъра. В продължение на няколко минути се преструва, че се моли пред близкия гроб, докато не спря да усеща проницателния поглед на момчето. Върна се по пътя, откъдето бе дошла, и се отправи към портата, криейки се под чадъра, за да не я познаят.

Когато пристигна в ресторанта, леля й и Джеймс вече бяха поръчали бутилка червено вино и бъбреха оживено. Винаги бе харесвала „Ел Кортарисар“ заради уютната обстановка, тъмните греди по тавана и вечно запалената камина, в комбинация с познатия й аромат на печена царевица, който събуди апетита й веднага щом прекрачи вратата. Макар че бе съгласна с панираната риба и бифтека, отказа да пие вино и поръча кана вода.

— Наистина ли няма да опиташ виното? — учуди се Джеймс.

— Подозирам, че ще имам натоварен следобед, и не искам да ми се приспи от него.

— Това значи ли, че постигаш напредък?

— Още не знам, но мисля, че поне ще получа някои отговори.

„Отговорите невинаги решават загадката. Стъпка по стъпка“, помисли тя.