Невидимият пазител

— Бил си е вкъщи. През цялото време е бил с двама свои приятели, явно са имали да подготвят някакво домашно за училище, след което се заиграли на плейстейшън; по-късно към тях се присъединило съседско момче, което наминало за една игра. Разговарях и с приятелките на Аиноа. Не спираха да плачат и едновременно с това да говорят по телефона, много интересна комбинация. Всички казаха едно и също. Прекарали следобеда заедно на площада и разхождайки се из града, а после отишли в едно заведение на партера на къщата на едно от момичетата. Пили — според тях малко. Амая не е била пушачка, но някои от момичетата доста пушили, това би обяснило миризмата на цигари от косата и дрехите й. Имало и група момчета, които пили бира с тях, но всички останали там, когато Аиноа си тръгнала. По всяка вероятност вечерният й час е бил най-рано.

— Не че й е помогнало — отбеляза Монтес.

— Някои хора мислят, че като карат дъщерите си да се връщат по-рано, ги предпазват от опасност, когато по-важното е да не се връщат сами. Всъщност карайки ги да си тръгват преди компанията, само ги излагат на риск.

— Трудно е да си родител — прошепна Ириарте.

8

На път към къщи Амая се учуди колко бързо бе изчезнала светлината през този февруарски следобед. Обзе я странно усещане за провал — преждевременното свечеряване през зимата предизвикваше у нея силно безпокойство, тъмнината сякаш носеше със себе си нещо зловещо. Студът я накара да потръпне под коженото яке. Размечта се за топлата пухенка, която Джеймс толкова бе настоявал да си сложи, а тя бе отказала, защото с нея приличаше на човечето на „Мишлен“.

Уютната атмосфера в къщата на леля Енграси прогони следите от зима, вкопчили се в тялото й като нежелани спътници. Ароматът на дърва от камината, дебелите килими, застлани на дървения под, и непрестанното бърборене на телевизора, оставен включен, въпреки че никой не го гледаше, й действаха успокояващо. В тази къща имаше далеч по-интересни неща за слушане от телевизора, но въпреки това той бе вечно там — абсурдна какофония, на която никой не обръщаше внимание, но която всички търпяха по навик. Веднъж бе попитала леля си на тази тема и тя й бе отговорила:

— Това е световното ехо. Знаеш ли какво е ехо? Звукът, който продължава да се чува, когато истинският вече е изчезнал.

Върна се в настоящето. Джеймс я хвана за ръката и я заведе до огъня.

— Ледена си, скъпа.

Тя се усмихна, зарови нос в жилетката му и вдиша аромата на кожата му. Рос и леля Енграси се зададоха от кухнята, понесли чаши, чинии, хляб и един супник.

— Дано да си гладна, Амая, леля е сготвила храна за цял полк.

Стъпките на леля Енграси бяха може би малко по-тромави, отколкото на миналата Коледа, но умът й продължаваше да бъде все така остър. Амая се усмихна нежно, отбелязвайки тази подробност, а леля й я сряза:

— Не ме зяпай така, не че не мога да ходя, просто съм с проклетите пантофи, които сестра ти ми подари. С два номера по-големи са. Тръгват да се изхлузват, като си вдигна краката, и за да не рискувам да се претрепя, се налага да ходя като напикана.

Вечеряха, развеселени от вицовете, които Джеймс разказваше с американския си акцент, и от остроумните коментари на леля Енграси, но Амая забеляза, че зад усмивката, с която Рос се стараеше да следи общия разговор, стоеше дълбока, почти безнадеждна тъга; личеше си от плахия начин, по който опитваше да избягва очите й. Докато Джеймс и леля им прибираха чиниите в кухнята, Амая спря сестра си само с няколко думи:

— Днес ходих във фабриката.

Рос я погледна, сядайки обратно на стола, обзета от нещо средно между отчаянието и облекчението на човек, когото са разкрили и едновременно с това спасили от мъчително бреме.

— Какво ти каза? По-точно как ти го каза?

— По своя си начин. Както прави всичко. Че щяла да издава втора книга, че й предложили телевизионно предаване, че била опората на семейството, образец за добродетел и единственият човек на този свят, който знаел значението на думата „отговорност“ — изрецитира тя напевно, докато накрая Рос се усмихна. — Освен това ми каза, че вече не работиш във фабриката и че имаш сериозни проблеми с мъжа си.

— Амая… Съжалявам, че така си разбрала, може би трябваше да ти го кажа по-рано, но това е нещо, което решавам постепенно, нещо, което трябва да направя сама, което трябваше да направя много отдавна. Освен това не исках да те тревожа.

— Глупаче, нали знаеш, че без проблем се оправям с тревогите, това ми е работата. Колкото до другото, тук съм съгласна с теб. Не знам как издържа да работиш толкова дълго с нея.

— Предполагам, че бях длъжна, нямах друг избор.

— Какво намекваш? Всеки има избор, Рос.

— Не всеки е като теб, Амая. Предполагам, че това се очакваше от нас, да останем на работа в цеха.

— Обвиняваш ли ме? Защото, ако е така…

— Не ме разбирай погрешно, но когато ти си тръгна, аз нямах друг изход.

— Не е вярно, имаш го сега, имаше го и тогава.