Невидимият пазител

— В един момент тръгнах в различна посока. Разбрах, че искам да живея другояче и че трябва да има и нещо повече от това, да прекарвам уикендите си на бира в някой бар. А и въпросът за децата… може би основният въпрос, защото в мига, в който си поставих за цел да заживея другояче, да имам дете, се превърна в приоритет, в толкова крещяща нужда, че сякаш животът ми зависеше от нея. Не съм безотговорна, Амая, не исках да родя дете, което после да отгледам сред дим от трева. Но въпреки това престанах да вземам противозачатъчни и зачаках, сякаш всичко щеше да се случи по предначертан от съдбата план. — Лицето й помръкна, сякаш някой бе угасил светлината пред очите й. — Но не се получи, Амая, явно и аз не мога да имам деца — каза тя шепнешком. — Отчаянието ми растеше, месеците минаваха, а аз не забременявах. Накрая Фреди каза, че може би така е трябвало, че сме си добре и само двамата. Аз не отговорих, но през цялата онази нощ, докато той хъркаше до мен, един глас отекваше в главата ми, повтаряйки: „Не, аз не съм добре така, не съм добре“. Гласът продължи да звучи и докато се обличах за работа, докато приемах поръчките по телефона, докато преглеждах пратките, докато слушах вечното натякване на Флора. И този ден, докато окачвах бялата престилка в гардеробчето, вече знаех, че няма да се върна. В момента когато Фреди превърташе за пореден път „Заразно зло“, а аз претоплях супата за вечеря, отново осъзнах, че животът ми с него е свършил. Така се получи, без сълзи и крясъци.

— Няма от какво да се срамуваш, понякога сълзите са необходими.

— Така е, но сълзите останаха в миналото, очите ми пресъхнаха от толкова плач, докато той хъркаше до мен. Плач от мъка и от мисълта, че ме е срам от него, че никога няма да се почувствам горда от човека до себе си. Нещо вътре в мен се скъса и отчаянието, с което до онзи миг се опитвах да спася тази връзка, се превърна в гняв. Усетих, че го ненавиждам от дъното на душата си. Повечето хора бъркат, смятайки, че любовта може да премине в омраза само за миг, че любовта се пръсва на парчета изведнъж, като при разрив на сърцето. За мен не беше така — любовта не се пръсна изведнъж, просто изведнъж си дадох сметка, че се беше изхабила като при бавно, но неумолимо търкане с пила — напред-назад, напред-назад, ден след ден. И този ден осъзнах, че не беше останало нищо. По-точно приех една реалност, която винаги е била там, но сякаш изведнъж изникна пред очите ми. Вземането на тези решения ме накара да се почувствам свободна за първи път от много време насам и ако зависеше от мен, всичко щеше да е много леко и безпроблемно, но нито сестра ти, нито мъжът ми възнамеряваха да ме оставят толкова лесно. Ще се изненадаш колко си приличаха аргументите, упреците и подигравките им… Знаеш ли, и двамата ми се присмиваха с едни и същи думи. — Тя се засмя горчиво, докато си спомняше. — Къде ще ходиш? Да не мислиш, че ще си намериш нещо по-добро? И най-накрая: кой ще те обича? Никога няма да повярват, но въпреки че подигравките им имаха за цел да ме разколебаят, постигнаха точно обратния ефект — и двамата започнаха да ми изглеждат толкова малки и страхливи, толкова нищожни, че повярвах, че всичко е възможно, че ще ми е по-лесно без тяхното бреме. Не знаех всичко, но поне на последния въпрос имах отговор: аз, аз щях да се обичам и да се грижа за себе си.

— Гордея се с теб — каза Амая и я прегърна. — Не забравяй, че можеш да разчиташ на мен, аз винаги съм те обичала.

— Знам. Ти, Джеймс, леля, татко и даже мама, по своя си начин. Единственият човек, който не ме ценеше особено, бях аз самата.

— Обичай се, Рос Саласар.

— Тук също има промяна, предпочитам да ме наричаш Росаура.

— Флора ми каза, но защо? Отне ти години, докато успееш да накараш всички да ти казват Рос.

— Ако някой ден имам деца, не искам да ме наричат Рос, много е гаменско — отсъди тя.

— Всяко име е гаменско, ако притежателката му е такава — отвърна Амая. — Кога предвиждаш да ме направиш леля?

— Когато срещна идеалния мъж.

— Предполага се, че такъв не съществува, да знаеш.

— Ти ли го казваш, дето си го имаш вкъщи.

Амая се усмихна насила.

— И ние опитвахме. Но засега не можем…

— Ходи ли на лекар?

— Отначало се опасявах, че имам същия проблем като Флора, запушени тръби, но казаха, че всичко изглежда наред. Препоръчаха ми да опитам с инвитро.

— Боже, съжалявам — гласът й потрепери. — Започна ли вече?

— Още не сме ходили, само като си помисля, че трябва да се подложа на една от тези мъчителни процедури, и ми прилошава. Помниш ли колко зле беше Флора, и в крайна сметка за нищо?

— Да, но не бива да мислиш така, ти самата каза, че не е същият проблем, може би при теб ще стане…

— Не е само това. Изпитвам известно отвращение пред мисълта, че трябва да зачена дете по този начин. Знам, че е глупаво, но не мисля, че трябва да бъде тъкмо така…

Джеймс влезе, носейки мобилния телефон на Амая.

— Търси те инспектор Сабалса — каза той, прикривайки слушалката с ръка.

Амая взе апарата.