Невидимият пазител

И доктор Сан Мартин като Амая предположи, че Ан е оказала съпротива. Може би бе видяла нещо, което нейните предшественички не бяха забелязали, нещо, което й се бе сторило подозрително и се бе оказало достатъчно, за да не стои безучастно в очакване на смъртта. При нея симптомите на задушаване бяха очевидни, но макар убиецът да бе опитал да възпроизведе своята фантазия — като отчасти бе успял, защото на пръв поглед престъплението и целият изпълнен ритуал бяха сходни с предишните — Амая изпитваше необяснимото усещане, че тази смърт не го бе задоволила напълно, че това момиче с ангелско лице, което можеше да бъде чудовищният му шедьовър, се бе оказало по-борбено и смело от останалите. И макар убиецът да се бе постарал да я нагласи със същото усърдие като предишните, лицето на Ан не изразяваше учудване и ранимост. Личеше си, че до края се е борила за живота си, а изкуствената й усмивка изглеждаше смразяващо. Амая забеляза някакви розови следи около устата, които се простираха почти до дясното й ухо.

— Какви са тези розови петна по лицето й?

Асистентката взе проба с клечка за уши.

— Веднага щом научим, ще ви кажа, но според мен е… — тя помириса клечката — гланц.

— Гланц? — попита Сабалса.

— Червило, инспекторе, мазно блестящо червило с аромат на плодове — обясни Амая.

По време на кариерата си на инспектор в отдел „Убийства“ Амая бе присъствала на повече аутопсии, отколкото искаше да си спомня, и смяташе, че отдавна е отминало времето, когато е трябвало да доказва, че не е по-лоша от мъжете. Затова реши да не остава за продължението. Нямаше друга хирургическа интервенция, която да се сравни с бруталния разрез във формата на игрек върху трупа. Процесът, минаващ през изваждане и мерене на органите и повторното запълване на кухините с тях, никога не бе приятен, но когато тялото бе на малко дете или момиче, както в този случай, бе направо нетърпим. Знаеше, че това се дължи не толкова на техническите, винаги аналогични стъпки на аутопсията, колкото на необяснимите причини защо едно дете лежи на стоманената маса, която трябваше да му е чужда по подразбиране. Нелепостта на дребното телце, едва заемащо отреденото му място, експлозията от ярки цветове отвътре и най-вече малкото бледо лице на детето с миниатюрни водни капчици, заключени между ресниците, й действаха като настойчив зов, който не можеше да спре да чува.

9

По светлината отвън прецени, че бе към седем сутринта. Събуди Йонан, който спеше на задната седалка на колата, завит с анорака й.

— Добро утро, шефке. Как мина? — попита той, разтърквайки очи.

— Връщаме се в Елисондо. Монтес обади ли ти се?

— Не, мислех, че е бил с вас на аутопсията.

— Не се появи и не ми вдига телефона, включва ми се гласова поща — каза тя, видимо разтревожена.

Младши инспектор Сабалса, който бе пътувал до Памплона с тяхната кола, се размърда отзад и се прокашля.

— Госпожо инспектор, не знам дали е моя работа, но поне да не се притеснявате. На излизане от дерето инспектор Монтес ми каза, че отивал да се преоблича, защото щял да ходи на вечеря.

— На вечеря?

Амая не успя да скрие изумлението си.

— Да, попита ме дали ще идвам с вас до Памплона за аутопсията, аз потвърдих и той каза, че така щял да бъде по-спокоен, предполагал, че младши инспектор Ечайде също щял да ходи и че всичко щяло да бъде наред.

— Наред ли? Много добре знаеше, че е длъжен да е тук — отсече сърдито Амая, макар веднага да съжали, че е избухнала пред своите подчинени.

— Аз… съжалявам. По думите му предположих, че сте му дали разрешение.

— Не се тревожете, аз ще говоря с него.

Въпреки че не беше мигнала, изобщо не й се спеше. Лицата на трите момичета гледаха в нищото от масата. Три съвсем различни, но и еднакви в смъртта си лица. Започна грижливо да изучава увеличените снимки на Карла и Аиноа, които бе поискала.

Монтес влезе мълчаливо, носейки две чаши кафе, остави едната пред Амая и седна на известно разстояние от нея. Тя вдигна за секунда поглед от снимките и го загледа втренчено, докато той не наведе очи. В залата имаше още петима полицаи от екипа й. Взе снимките и ги плъзна към средата на масата.

— Господа, какво виждате на тези снимки?

Всички присъстващи се наведоха над масата с любопитство.

— Ще ви дам жокер.

Постави до другите и снимка с лицето на Ан.

— Това е Ан Арбису, момичето, което беше намерено снощи. Виждате ли розовите следи между устата и ухото? Това е гланц за устни — розов, мазен, за придаване на блясък. Погледнете снимките отново.

— Другите момичета нямат — забеляза Ириарте.

— Именно, другите момичета нямат и искам да разбера защо. Били са красиви, популярни, носели са чанти и високи токчета, мобилни телефони и парфюм. Не е ли странно, че са били без никакъв грим? Почти всички момичета на тяхната възраст използват туш и гланц.

Огледа колегите си, които я наблюдаваха объркано.

— Онова нещо за миглите и блясък за устни — преведе Йонан.