Невидимият пазител

— Много е възможно да ги е познавал, когато са били по-малки, да не одобрява това, което вижда сега, и затова да иска да ги върне в миналото — предположи Сабалса.

— Не му е достатъчно да сваля обувките и грима им, а премахва и окосмяването им, за да направи гениталиите им като на малки момиченца. Разрязва дрехите им и оголва телата им, все още непревърнали се в тела на жени, каквито те са искали да бъдат, и от тази част на тялото, която символизира секса и поругаването на представата му за детство, премахва окосмението като белег на зрялост, за да го замени с мека, сочна сладка, символ на отминалото време, на традициите в долината, на завръщане към детството, може би на други ценности. Не одобрява начина им на обличане, държането им на по-големи и ги наказва, пресъздавайки върху тях идеала си за чистота. Затова никога не ги насилва сексуално, това е последното, което би искал да направи — иска да ги предпази от покварата, от греха… И най-ужасното от всичко е, че ако съм права, ако това измъчва нашия убиец, то може да сме сигурни, че няма да престане. Измина повече от месец между убийството на Карла и това на Аиноа, и едва три дни между него и това на Ан, той се чувства провокиран, уверен и с още много работа пред себе си, ще продължи да отвлича момичета и да ги връща към невинността… Дори начинът, по който поставя ръцете им, с обърнати нагоре длани, е символ на отдаденост и непорочност.

Амая млъкна, сякаш озарена от някаква идея. Къде преди бе виждала тези ръце и този жест? Погледна Ириарте и каза:

— Инспекторе, бихте ли донесли онези календарчета от кабинета си?

Ириарте се забави само две минути. Сложи върху масата календарче с Дева Мария и още едно с Девата от Лурд. Светиците се усмихваха благо, докато протягаха щедро и безрезервно ръце с разтворени длани, от които бликаха сияйни слънчеви лъчи.

— Това е! — възкликна Амая. — Приличат на девици.

— Този тип е напълно откачен — каза Сабалса. — И най-лошото е, че ако има нещо, в което можем да бъдем сигурни, то е, че няма да спре, докато ние не го спрем.

— Да актуализираме профила — подкани ги инспекторката.

— Мъж, между двайсет и пет и четирийсет и пет годишен — каза Ириарте.

— Мисля, че можем да сме още по-конкретни. Склонна съм да мисля, че е по-възрастен, това отвращение от младостта, което показва, не приляга много на млад човек. Не е импулсивен, много е организиран, носи на местопрестъплението всичко, от което би могъл да има нужда, и все пак не ги убива там.

— Явно има друго място. Къде може да е то? — попита Монтес.

— Не мисля, че е някое конкретно място, поне не и къща — невъзможно е всички момичета да са се съгласили да отидат там. И да не забравяме, че не са се борили, с изключение на Ан, която се е съпротивлявала чак накрая, когато е била нападната. Едно от двете е — или ги причаква и ги напада изненадващо, рискувайки да го видят, което не ми се връзва много с начина му на действие, или ги убеждава да отидат някъде, по-точно ги закарва той самият, което предполага и кола, някоя голяма кола, защото после трябва да превози и трупа… Клоня повече към тази теория — каза Амая.

— И смятате, че момичетата биха се качили при случаен човек? — попита Йонан.

— Може би не в Памплона — поясни Ириарте, — но в малкия град е нормално, виждат те, че чакаш автобуса, някой местен спира и те пита накъде си. Ако си му на път, те качва, не е никак странно. И се обзалагам, че е някой от техния град, който ги познава от малки и на когото имат достатъчно доверие, за да се качат в колата му.