Невидимият пазител

— И парфюма ли занесохте вие?

— Аз го взех от майка — отвърна Хон едва чуто.

— Хон! — изписка майка му. — Какво…?

— Този не го ползваше, беше прибран чисто нов в шкафчето в банята…

Майката се хвана за главата, осъзнавайки, че синът й бе отмъкнал най-скъпия й парфюм, този, който ползваше най-рядко и който пазеше за специални случаи.

— Божичко, „Бушерон“ ли си взел? — попита и изведнъж започна да изглежда по-възмутена от това, че момчето е взело парфюм за петстотин евро, отколкото че го е изляло върху труп.

— За какво ви беше парфюм? — прекъсна я Ириарте.

— Заради миризмата, всеки път миришеше все по-зле…

— Затова ли сложихте ароматизатори?

Четиримата кимнаха.

— Изхарчихме всичките си джобни за това — каза Маркел.

— Пипахте ли нещо по тялото?

Забеляза, че въпросът смути родителите, които се размърдаха неспокойно на местата си и поеха въздух, хвърляйки му укорителен поглед.

— Беше без дрехи — оправда се едно от момчетата.

— Беше гола — каза Микел.

Сред хлапетата се разнесе кикот, който бе бързо прекратен от ужасените изражения на родителите.

— Значи, сте я покрили, загърнали сте я?

— Да, с нейните дрехи… те бяха скъсани — каза Хон.

— И с дюшека — призна Пабло.

— Забелязахте ли на момичето да й липсва нещо? Помислете добре.

Те се спогледаха, кимвайки отново. Отговори Микел:

— Опитахме да й мръднем ръката, за да хване букета, но видяхме, че я няма. Така че я оставихме както си беше, защото раната ни плашеше.

Амая се изненада от начина, по който функционираше детската психика. Страхуваха се от една рана и същевременно бяха неспособни да усетят скритата заплаха, която предполагаше намирането на труп със следи от насилие. Плашеше ги един чист, макар и брутален разрез, но бяха прекарали цялото си свободно време през последната седмица, за да пазят труп, който се разлагаше не с дни, а с часове, без никакъв страх, или поне със страх, надвит от любопитство и от онази упорита солидарност, характерна за децата, която винаги я удивяваше, когато я срещнеше.

Амая се намеси.

— Цялата хижа беше много чиста, вие ли го направихте?

— Да.

— Измели сте пода, сложили сте ароматизатори и сте опитали да изгорите боклука…

— Обаче се вдигна много дим и се уплашихме някой да не види и да дойде да провери, и тогава…

— Видяхте ли нещо, което да прилича на кръв, нещо като засъхнал шоколад?

— Не.

— Нямаше ли нещо разлято около трупа?

Децата поклатиха глави.

— Ходили сте всеки ден, нали? Да сте забелязали друг освен вас да е бил там в последните дни?

Микел сви рамене. Амая тръгна към вратата.

— Благодаря за съдействието — каза тя, обръщайки се към родителите. — А вие трябва да знаете, че когато се намери труп, трябва веднага да се съобщи в полицията. Това момиче има семейство, което се е тревожело за нея. Освен това не е умряла по естествен начин и заради забавянето при информирането на полицията нейният убиец, човекът, който й е причинил зло, може да избяга. Разбирате ли колко важно нещо ви казвам?

Те кимнаха.

— Какво ще стане сега с момичето? — поинтересува се Микел.

Ириарте се усмихна, мислейки за собствените си деца. Джуджетата на Снежанка. Бяха в полицейско управление, току-що ги бяха разпитвали, родителите им бяха обзети от нещо между ужас и отказ да повярват, а те се тревожеха за мъртвата си принцеса.

— Ще я върнем на майка й, ще я погребат… Ще й носят цветя…

Децата се спогледаха и кимнаха доволни.

— Може би ще може да я посещавате на гробището.

Те се усмихнаха възторжено, а родителите им хвърлиха на Ириарте по един последен скандализиран поглед и задърпаха наследниците си към изхода.

Амая седна пред таблото, на което бяха добавили снимките на Йоана, и продължи да се чуди на детската психика. Ириарте влезе със Сабалса и се усмихна широко, докато й сервираше чаша кафе с мляко.

— Снежанка — засмя се той. — Жал ми е за бедните деца, родителите им ще ги пратят право при някой психолог. И разбира се, край на скитосванията в планината.

— Какво щяхте да направите вие, ако бяха ваши деца?

— Щях да се опитам да не бъда много строг. Може би преди време щях да ви отвърна друго, но сега имам деца, госпожо инспектор, и ви уверявам, че научих много през последните години. Всички сме ходили да разузнаваме нови територии, особено онези, които сме израснали на село. Сигурен съм, че и вие, когато сте живели тук, сте се шляли долу при реката.

— Разбира се, нормално детско любопитство, но тук говорим за труп. Човек би помислил, че от такова нещо всяко хлапе ще си плюе на петите и ще закрещи от ужас.