Невидимият пазител

Сабалса не отговори. Продължи да проверява данните на бюрото си. Погледна Амая, когато тя отново се наведе над компютъра. Не я харесваше, бе слушал разни неща за нея, за прословутата инспекторка, която бе специализирала във ФБР в Америка. Сега, когато вече я познаваше, я смяташе за арогантна кучка, която явно чака всичко живо да й се кланя. Чувстваше се неудобно, защото в крайна сметка знаеше, че е сгафил със сестра й, но откакто тя бе там, дори Ириарте държеше повече на неща, които в крайна сметка нямаха чак такова значение. А и заяждането с Монтес, този колега от старата школа, който доста му допадаше — предполагаше, че бе заради смелостта му да се опълчи на прехвалената инспекторка. Той самият на моменти се чувстваше потиснат от разследването, което не напредваше, и от задължението да търпи гениалните изблици на инспектор Саласар, която по негово мнение грешеше фатално. Питаше се колко ли време щеше да търпи началникът, преди да повери този случай на някой кадърен инспектор, вместо да насърчава демонстративното й поведение на ченге от американски сериал. Мобилният изжужа в джоба му, известявайки го тихо, че има ново съобщение. Позна номера още преди да го отвори — макар да бе изтрил името преди месеци, човекът продължаваше да му изпраща тези съобщения, а той продължаваше да ги чете. На екрана се показа мъжко тяло, обсипано с капчици пот, което разпозна веднага; заля го вълна от желание, която неволно го накара да прекара език по устните си. Изведнъж осъзна къде се намира, със засрамен жест прикри мобилния с ръце и погледна зад себе си, сякаш очакваше там да има някой. Скри снимката, но не я изтри. Отлично знаеше какво предстои. През следващите дни настроението му щеше да се влошава пропорционално с нарастването на чувството му за вина. Искаше да бъде с Мариса, от осем месеца бяха заедно, обичаше я, тя беше красива, симпатична, прекарваха си добре, но… присъствието на тази снимка щеше да го измъчва цяла седмица, защото не намираше достатъчно смелост, за да я изтрие. Щеше да опита, както и с предишните, но знаеше, че нощем, когато Мариса си отидеше и той останеше сам, щеше отново да погледне снимките, уж преди да ги изтрие, но не само нямаше да ги изтрие, а и щеше да направи свръхусилие, за да не набере номера на Санти, за да не го помоли да дойде при него, за да надвие дивото желание, с което тялото му го искаше. Бяха се запознали във фитнеса преди година — тогава Санти ходеше с момиче, с което излизаха от две години, а той бе сам. Започнаха да тичат заедно, да ходят по заведения, дори го запозна с две момичета, с които бе спал няколко пъти, докато една сутрин миналото лято, след като се бяха върнали от джогинг, Санти бе решил да се изкъпе у тях, понеже апартаментът му бе по-близо до парка. Когато бе излязъл от банята гол и мокър, двамата се бяха погледнали в очите и миг след това се бяха озовали в леглото. Всяка сутрин в продължение на седмица се срещаха у тях и всяка сутрин желанието надвиваше смущението и твърдото решение, че повече няма да го прави. Седмица след това отново тръгна на работа. И започна да излиза сериозно с Мариса. Съобщи на Санти, че вече няма да се виждат, и го помоли да не му звъни повече. И двамата бяха спазили обещанието си, но Санти упражняваше своеобразна пасивна съпротива — не му се обаждаше, но му изпращаше снимки на голото си тяло, които успяваха да го побъркат до такава степен, че почти не можеше да мисли за друго освен за него и за секса с него. Тези снимки се промъкваха в съзнанието му непрекъснато, довеждайки го до неописуемо смущение, особено когато сексът с Мариса се свеждаше до нещо, прилично на котешко мяукане, което успяваше да попари желанието му и отново му припомняше страстните, бурни и необуздани срещи със Санти. Изпитваше гняв и нетърпение като човек, очакващ някаква приливна вълна или ураганен вятър, които да сринат всичко със земята и да прекратят объркването му веднъж завинаги, да му донесат нов живот, да изтрият последните осем месеца. Питайки се докога ще удържи на този натиск, той отново погледна към инспекторката, която работеше на своя компютър, разглеждайки снимките, вече прегледани поне сто пъти, и я намрази още повече. Амая отново се взря в снимките, направени във вътрешността на хижата. Близо до огнището имаше стара сламена метла, подпряна в един ъгъл и закрила частично малка купчина боклук. Избирайки предишен кадър, тя увеличи образа няколко пъти, докато не се увери в онова, което виждаше. Набра домашния номер на Йоана и изчака, докато не чу скръбния глас на Инес.

— Добър вечер, Инес, инспектор Саласар е.

Две или три минути след това изслуша с най-големи подробности какво бе заварила Инес, пристигайки вкъщи — за парите, които липсвали, за документите и прочее. Изчака търпеливо, докато жената говореше, обзета от вълнение, граничещо с триумф, след като бе разбрала, че подозренията й се потвърждават. Когато лавината секна, Амая продължи: