Невидимият пазител

— Повечето от тях може би. Но щом преодолеят началния уплах, какво пък. Факторът страх при децата е доста по-свързан с въображаемия страх, отколкото с реалния. Затова и в повечето случаи децата стават жертви — защото не са способни да различат реален от въображаем риск. Предполагам, че здравата са се уплашили, когато са я видели, но после любопитството е надделяло, децата са болезнено любопитни. Знам, че в случая е несравнимо, но когато бях на седем, намерихме една умряла котка, погребахме я под купчина чакъл на един строеж, направихме й кръст от пръчки, положихме цветя и дори се молихме за нея, а седмица след това приятелите на брат ми я изровиха и отново я заровиха само за да видят как изглежда.

— Да, това повече ми се връзва с детското любопитство, но все пак говорим за котка. Логично е да се ужасят пред човешки труп, в природата ни е заложено инстинктивно отхвърляне, защото се идентифицираме с човешкия му облик.

— Възрастните да, но при децата е различно. Не за първи път се случва подобно нещо. Преди години в овощните градини край Тудела намериха труп на момиче, което бе изчезнало от дома си няколко дни по-рано. Умряла от свръхдоза, а някакви хлапаци се натъкнали на тялото. Вместо да докладват, го затрупали с найлони и дървета. Когато полицията го намери, обстоятелствата породиха множество въпросителни около станалото — аутопсията разкри свръхдозата, многото следи, които бяха оставени, отведоха до момчетата, но първото впечатление на разследващите от местопрестъплението се оказа погрешно заради тях.

— Невероятно.

— Но е истина.

Йонан почука на вратата и отвори.

— Госпожо инспектор, лейтенант Падуа току-що се обади, задържали са Хасон Медина в Гораменди. Бил е в някаква планинска хижа в покрайнините на Ерацу. На дванайсетина километра от там са открили и колата, полускрита сред дърветата. В багажника е носел спортен сак с момичешки дрехи, документите на Йоана и един плюшен мишок. Откаран е в участъка в Лекарос. Падуа каза, че ще ви изчака, за да започнете разпита.

— Какъв джентълмен! — подигра се Ириарте.

— Нищо подобно, просто ми е длъжник — каза тя, грабвайки чантата си.

Постройките на жандармерийския участък изглеждаха старички в сравнение с новото полицейско управление, но Амая не можа да не отбележи модерната охранителна система с камери от последно поколение. Един униформен постови ги поздрави на вратата, сочейки им кабинет вдясно от входа. Друг служител ги поведе по тесен и зле осветен коридор до редица разнебитени врати, видели не една и две подмени на ключалки. Залата бе просторна и добре отоплена. До входа имаше ниша с изображение на Дева Мария, украсено с изсъхнало букетче цветя. Вляво и вдясно бяха разположени няколко маси и столове. Срещу тях, окован в белезници, седеше мъж на около четирийсет и пет години, дребен, с мургав тен, който подчертаваше още повече бледността му и зачервяванията, образували се под очите и около устата му.

Между окованите си в белезници ръце мъжът стискаше хартиена кърпичка, която явно не възнамеряваше да ползва, въпреки че сълзите и сополите се стичаха по брадата му, откъдето капеха по тъмната повърхност на масата. До него една млада служебна адвокатка, на която даде не повече от трийсет години, подреждаше някакви напечатани листове, слушаше вглъбено инструкциите, които някой й даваше по телефона, и гледаше с очевидна неприязън своя клиент.

Падуа ги приближи отзад.

— Не е спирал да плаче и хленчи, откакто го откриха колегите от горската служба. Признал е веднага щом ги е видял, казаха, че не е млъкнал по целия път насам. Откакто го сложихме да седне там, не е спрял да мрънка. Взехме му показания, защото, откакто е дошъл, постоянно повтаря, че той го е направил и че искал да си признае. Сигурно е изтощен от толкова врещене.

Приближиха се до масата. Един служител включи диктофон и след обичайните поздрави, представяне и потвърждение на датата и часа, седнаха.

— На първо място трябва да кажа, че това е много некоректно, не разбирам как са го разпитвали в мое отсъствие — оплака се адвокатката.

— Клиентът ви не спря да крещи, че си признава, от мига, в който го задържахме, и настоя да говори веднага щом влезе през тази врата.

— Въпреки това бих могла да оспоря процедурата…

— Още не сме го разпитали, госпожо, защо не почакате да чуете какво има да каже и той?

Адвокатката стисна устни и отдръпна с няколко сантиметра стола си от масата.

— Господин Хасон Медина — започна Падуа.

Споменаването на името му, изглежда, го изкара от транса, в който бе изпаднал. Изправи се на стола и погледна втренчено листовете, които Падуа държеше в ръце.