Невидимият пазител

— Звъня ви, понеже си спомних нещо. Когато видяхте тялото, казахте нещо, за което не спирам да мисля оттогава. Казахте „Снежанка“, помните ли? Зловещо е, но и на мен ми направи същото впечатление, а коментарът ви само засили усещането, че съм виждал това и преди, на друго място, в друг контекст. Най-накрая си спомних. Това лято бях на почивка с жена ми и децата в един хотел на крайбрежието на Тарагона, нали се сещате, от онези с голям басейн и детски кът за малките. Една сутрин забелязахме, че децата са особено неспокойни, малко странни, хем разстроени, хем оживени, сновяха насам-натам из градината, събираха клечки, камъчета и цветя и се държаха много тайнствено. Проследих ги и видях, че поне дузина от най-малките са се скупчили в кръг в единия край на градината. Приближих се и видях, че бяха издигнали мъничък олтар за едно умряло врабче. Птичето лежеше върху купчина хартиени кърпички, оградена с обли камъчета и мидени черупки, а край него бяха наредили гирлянд от цветя. Развълнувах се, поздравих ги за направеното, предупредих ги за болестите, които могат да пренасят умрелите птици, и че трябва да си измият ръцете. После едва успях да ги отведа оттам. С цената на много игри успях да им избия птичето от главата, но в продължение на дни виждах как групички деца се връщат на мястото, където се намираше врабчето. Казах на един служител и той го прибра оттам, за огорчение и неудоволствие на малките, въпреки че птичето вече бе съвсем разложено.

— Мислите, че е детето, което я е открило?

— Бащата каза, че синът му е бил в планината със свои приятели. Струва ми се, че децата може да са я намерили, но не в деня, когато са съобщили за нея, а преди това. Мисля, че са намерили трупа и са решили да направят олтар, да донесат цветя… Може те да са я покрили. Освен това забелязах, че отпечатъците по флакончето парфюм са по-скоро малки — предположихме, че са женски, но може да са и детски. Почти съм сигурен, че са били те.

— Снежанка и нейните джуджета.

Микел беше на осем, но вече знаеше какво е да си забъркан в сериозен проблем. Седнал на горещия стол в кабинета на Ириарте, той клатеше крака напред-назад в опит да се успокои, докато родителите му го гледаха с пресилени усмивки, които вместо да го ободрят, само подчертаваха едва прикритото послание, изписано по лицата им. Майка му бе ставала поне три пъти, за да му оправя дрехите и косата, и всеки път го бе поглеждала в очите с онова тревожно изражение, което придобиваше, когато не бе напълно сигурна какво става. Баща му беше по-директен: „Не се притеснявай, всичко ще бъде наред. Ще ти зададат няколко въпроса, ти само трябва да кажеш истината максимално ясно“. Истината. Ако кажеше истината ясно, нещата щяха да загрубеят. Но след като бе видял приятелите си да пристигат заедно с родителите им, преминавайки по коридора пред случайно отворената врата, и след като бяха разменили за секунда отчаяни погледи, разбра, че няма измъкване. Хон Сорондо, Пабло Одриосола и Маркел Мартинес. Маркел бе на десет и може би нямаше да се огъне, но Хон беше женчо и щеше да изпее всичко веднага щом го попитат. Погледна още веднъж майка си и баща си, въздъхна и призна на Ириарте.

— Ние бяхме.

Отне им близо половин час, за да успокоят родителите и да ги убедят, че не им е нужен адвокат, макар че можеха да го повикат, ако желаеха — децата им не бяха обвинени в престъпление, но бе от жизнено значение да разговарят с тях. Накрая склониха и Амая реши да премести всички в заседателната зала.

— Е, момчета — започна Ириарте, — някой иска ли да ми разкаже какво стана?

Децата се спогледаха помежду си, после погледнаха родителите си и накрая не обелиха дума.

— Добре, аз ли предпочитате да задавам въпросите?

Те кимнаха.

— Често ли ходехте в тази хижа?

— Да — отвърнаха те в хор, като плах клас от стреснати ученици.

— Кой я намери?

— Аз и Микел — отвърна Маркел шепнешком, макар и не без известна гордост.

— Това е много важно, помните ли кой ден беше, когато я намерихте?

— Беше неделя — отговори Микел. — Рожденият ден на баба ми.

— Значи, намерихте момичето, казахте на другите и се връщахте там всеки ден, за да я гледате.

— За да се грижим за нея — поправи го Микел.

Майка му ужасено прикри устата си с ръка.

— Но тя е била мъртва, за бога! — възкликна баща му.

Чувство на объркване и погнуса обиколи всички възрастни, които започнаха да си шушукат. Ириарте опита да ги успокои.

— Децата гледат по различен начин на нещата, а смъртта предизвиква у тях голямо любопитство. Значи, сте се връщали, за да се грижите за нея — продължи той, обръщайки се към момчетата. — И сте се справили добре, но вие ли занесохте цветята?

Мълчание.

— Откъде намерихте толкова много? Сега почти няма цветя навън…

— От градината на баба ми — призна Пабло.

— Вярно е — потвърди майка му. — Майка ми ми се обади, за да ми каже. Каза, че малкият ходел всеки следобед у тях, за да бере цветя от някакъв храст. Попита ме дали ги носи на мен и аз отрекох, предположих, че са за някое момиче.

— Били сте права — отбеляза Ириарте.

Майката потръпна при самата мисъл.