Невидимият пазител

— Знаех всичко това, лейтенант Падуа ми се обади преди половин час… Но може би има нещо, за което бихте могли да ми помогнете. Мъжът ви е автомонтьор, нали?

— Да.

— Винаги ли е бил такъв?

— В Доминиканската република да, но когато дойде тук, отначало не намери работа по специалността си и една година работи във ферма.

— В какво се състоеше работата му?

— Водеше овцете на паша в планината, понякога прекарваше с дни навън.

— Искам да погледнете във фризера, кухненските шкафове, килера, всяко място, което ползвате за складиране на провизии. Погледнете и ми кажете дали липсва нещо.

Телефонът явно беше без кабел, защото Амая продължи да чува запъхтяното дишане на жената и припрените й стъпки.

— Майко мила! Отнесъл е цялата храна, госпожо инспектор!

Амая прекъсна възможно най-любезно жената и се обади на Падуа.

— Няма да се опита да напусне страната, поне не и по обичайния начин. Взел е със себе си провизии за няколко седмици. Без съмнение е в планината, познава горските пътеки като пръстите на ръката си. Ако излезе от страната, то ще го направи през границата с Пиренеите, а понеже районът му е добре познат, може да премине долината и хълмовете, без да го видят. Освен това и друг път е бил в хижата, на мястото имаше овчи изпражнения — макар да беше изметено, те бяха събрани на купчина до огнището. Аз бих потърсила предишния му работодател. Инес ми каза, че фермата е в Арискун, говорете с него, може да бъде от голяма полза за пътеките и заслоните. Хората от горската служба със сигурност познават маршрутите.

Въпреки че Падуа мълчеше, Амая усещаше унижението му. Изведнъж се ядоса. Нямаше да го поздрави, не беше добре свършена работа, но и тя самата ходеше по тънък лед със задъненото си разследване и липсата на заподозрян.

— Лейтенант, като полицай на полицай — това си остава между нас.

Падуа смотолеви набързо някаква благодарност и затвори.

31

— Аз съм просто дете — изплака тя, — аз съм просто дете, защо не ме обичаш?

Момиченцето хлипаше, докато пръстта затрупваше лицето му. Но чудовището нямаше милост.

Долавяше шума на близката река, мирисът на скали насищаше обонянието й, а студът от камъните пронизваше гърба й, докато лежеше на брега. Убиецът се бе навел над нея, за да вчеше косата й на път, на две идеални златни половини, които почти закриваха голата й гръд. Тя търсеше очите на убиеца в отчаян опит да срещне милост. Лицето му се спря до нейното, толкова близо, че можеше да вдиша хилядолетния му мирис на гора, река, на камъни, вгледа се в очите му и откри там, където трябваше да е душата му, само две тъмни пещери, черни, непрогледни. Искаше да изкрещи, да прогони приклещилия тялото й ужас, който я подлудяваше. Но устата й не се отваряше, риданията, напиращи в нея, не излизаха от гърлото й, защото беше мъртва. Това, значи, бе насилствената смърт — безкраен опит да изкрещиш ужаса, който остава вътре… Завинаги. Убиецът видя мъката на детето, видя болката й и започна да се смее, докато смехът му не изпълни цялото пространство. Тогава отново се наведе над нея и прошепна:

— Не се страхувай от мама, малка мръснице. Няма да те изям.

Телефонът заподскача върху дървеното шкафче, бръмчейки като електрически трион. Амая се изправи в леглото, смутена и уплашена, почти убедена, че е изкрещяла, и докато отместваше мокрите кичури, полепнали по челото и врата й, погледна апарата, който пълзеше по шкафчето от вибрацията като някакъв зловещ, отблъскващ и гигантски бръмбар.

Изчака няколко секунди, опитвайки да се успокои. Въпреки това усети как биенето на сърцето й отеква с камшични удари в слепоочията й. Доближи слушалката до ухото си.

— Инспектор Саласар?

Гласът на Ириарте я върна в реалността като с вълшебна пръчка.

— Да, кажете.

— Да не ви събудих? Съжалявам.

— Не се тревожете, всичко е наред — отговори тя и помисли: „Всъщност съм му почти длъжница“.