Невидимият пазител

След което се отпусна назад, затвори очи и дишането й отново стана хрипливо и шумно. Амая се беше свила на кълбо и несъзнателно мачкаше списанието на сестра си. Постоя така няколко секунди, с разтуптяно сърце и разум, който й крещеше, че си е въобразила, че умората и спомените са й изиграли лоша шега. Надигна се, без да откъсва очи от лицето на майка си, което изглеждаше все така празно и безизразно както в последните месеци. Старицата измърмори нещо. Струйка слюнка се стече по бузата й, очите й продължаваха да бъдат затворени. Сподавен, непонятен брътвеж. Тръбичката с кислород се бе изхлузила от едното й ухо и висеше настрани, издавайки свистящ звук. Сякаш бълнуваше, може би шепнеше „вода“. Гласът й бе много слаб, едва доловим. Амая се приближи към леглото и чу:

— Няя… аа.

Надвеси се над нея, в опит да разбере какво казва.

Росарио отвори очи, жестоки и пронизващи очи, които издаваха колко я забавлява всичко това. Усмихна се.

— Не, няма да те изям. Макар че бих го направила, ако можех да стана.

Амая отстъпи, препъвайки се към вратата, без да отделя поглед от майка си, която продължаваше да я следи със злорадите си очи и да се смее доволно на страха, който предизвикваше у нея, с гръмогласен кикот, който изглеждаше невъзможен у човек с толкова сериозни дихателни проблеми. Амая затвори вратата след себе си и не влезе, докато не се върна Флора.

— Какво правиш тук? — сряза я тя, щом я зърна. — Трябваше да си вътре.

— Излязох да видя дали се връщаш, трябва да тръгвам.

Флора погледна часовника си и повдигна вежди с онзи обвинителен израз, който Амая бе виждала толкова пъти.

— А мама?

— Спи…

Така и беше — майка им спеше, когато влязоха отново.

32

Когато пристигна вкъщи, една бележка от Джеймс я информира, че са излезли да хапнат и че после с леля Енграси ще се разходят в гората; бяха й оставили храна в хладилника и се надяваха да я видят вечерта. Краткото „обичам те“ до името на Джеймс я накара да се почувства самотна и откъсната от реалността, в която хората ходеха на ресторант и на екскурзии, докато тя трябваше да разпитва противни изнасилвачи на собствените си дъщери. Качи се по стълбите, вслушвайки се в собственото си дишане и в тягостната тишина в тази къща, в която телевизорът никога не се гасеше, когато леля й бе там. Съблече дрехите си, хвърли ги в коша за пране, докато чакаше водата от душа да се стопли, и огледа фигурата си в огледалото. Беше отслабнала. През последните дни ядеше нередовно и на практика живееше на кафета с мляко. Прекара ръка през корема си и го опипа внимателно, после сложи ръце на кръста си и се наклони назад, изпъчвайки корем. Усмихна се, докато не срещна погледа си в огледалото. Джеймс започваше да става досаден с темата за процедурите за забременяване. Знаеше колко иска дете и беше наясно с натиска, който му оказваха родителите му при всяко обаждане, но при самата мисъл за ужасното физическо и психическо изпитание, което я очакваше, усещаше как стомахът й се свива. Джеймс я засипваше с информация, видеофилми и брошури на клиниката, показващи усмихнати родители с дечица на ръце. Онова, което не показваха, бяха многобройните унизителни изследвания, непрестанните тестове, подуването от хормоните, внезапните промени в настроението, предизвикани от коктейла хапчета, които трябваше да се вземат. Бе приела да се подложи на всичко това под въздействието на тогавашните емоции, но сега смяташе, че може би бе прибързала. В главата й отекваха думите на майката на Ан: „Родих я със сърцето си и заченах дъщеря си в ръцете си“.

Пъхна се под душа и остави горещата вода да се стича по гърба й, докато кожата й не почервеня. Изпитваше удоволствие, граничещо с болка. Опря чело в плочките и се почувства по-добре, съзнавайки, че лошото й настроение се дължи главно на факта, че Джеймс не е вкъщи. Беше уморена и щеше да й дойде добре малко сън. Но ако той не беше там, когато се събудеше, щеше да й стане толкова зле, че да съжали, че е заспивала. Спря кранчето и остана няколко секунди под душа, докато водата се оттичаше по кожата й. После излезе и се уви в огромен халат, стигащ до глезените й, който й бе подарък от Джеймс. Седна на леглото, за да си подсуши косата, и внезапно почувства такава умора, че идеята за онзи следобеден сън, която бе отхвърлила по-рано, изведнъж й се стори добър вариант. Щеше да полежи само няколко минути, вероятно дори нямаше да успее да заспи.