Невидимият пазител

„Глок-19“ беше чудесен пистолет с ударно-спускателен механизъм и незначително тегло, имаше пластмасов корпус, тежеше 595 грама празен и 850 грама с пълнителя. Нямаше никакъв външен предпазител, палче или друга задръжка, която да се обезврежда, преди оръжието да е готово за стрелба. Добър пистолет за всеки полицай, който патрулира по улиците, макар да имаше брожения срещу това, полицията да носи оръжия без предпазител, а някои експерти дори твърдяха, че звукът, издаван от оръжието при зареждане, е по-смущаващ от самото вземане на мушка. Амая не беше любител на оръжията, но глокът й харесваше, не беше твърде тежък, бе доста дискретен и лесен за поддръжка. Въпреки това трябваше да го разглобява и смазва от време на време, и винаги избираше момент, когато бе съвсем сама вкъщи. Разглоби го, подреждайки частите му върху кърпа, почисти цевта и отново го сглоби.

Но докато боравеше с него, забеляза, че ръцете й са прекалено малки, за да държат оръжие. Осъзна, че онова, което вижда, не са нейните ръце, а ръцете на момиченце. Отстъпи крачка назад и видя картината в цялост: на леглото седеше тя самата като малка, държеше голямо черно оръжие с едната си ръка, а с другата галеше главата си, едва покрита с руса косица, която започваше да расте и през която още прозираше белезникавият белег. Момиченцето плачеше. Амая усети безкрайно състрадание към това дете, което беше тя самата, и гледката на съкрушеното от мъка момиченце предизвика в гърдите й празнота, каквато не бе усещала от много години. То казваше нещо, но тя не можеше да го разбере. Наведе се напред и видя, че малката няма врат, а на мястото, където трябваше да бъде шията й, имаше тъмна ивица бездънна пустош. Заслуша се внимателно, мъчейки се да различи примесените с плач звуци.

Детето, деветгодишната Амая, ронеше тъмни и гъсти като моторно масло сълзи, които капеха, блестящи и прозрачни като черен кехлибар, образувайки локва в краката й, където преди бе стояло леглото. Амая се приближи още малко и долови в движението на устните й припрения шепот на молитва, която момичето повтаряше без интонация, нито пауза.

Отченашкойтосинанебесатадасесветииметотидадойдецарствототи…

Момиченцето вдигна оръжието с две ръце, обърна го към себе си и опря цевта на ухото си. После отпусна безжизнено дясната ръка в скута си и Амая видя, че е изчезнала до лакътя. Започна да крещи неистово, съзнавайки, че това е само сън, но все пак сигурна, че злото ще бъде непоправимо.

— Не го прави — извика тя, но черните сълзи, които момичето бе изплакало, запушиха устата й и заглушиха думите й. Събра всичките си сили, докато се бореше да се събуди от този кошмар, преди всичко да свърши. — Не го прави.

Извика и викът й прекоси съня, и настъпи миг, в който усети, че изплува шеметно от този ад. Съзнаваше, че е извикала наистина, че викът я е събудил и че момичето отстъпва назад. Извърна глава, за да я види отново, успя да зърне как момичето повдига отрязаната си ръка с думите:

— Няма да дам на мама да ме изяде цялата.

Отвори очи и видя тъмен силует, надвесен над лицето й.

— Амая.

Гласът прелетя години назад във времето, за да я заведе при своята стопанка, майка й, докато чистата логика си проправяше шумно път през остатъците от кошмара, за да й даде да разбере, че това бе невъзможно. Амая примижа и замига, мъчейки се да изтрие следите от съня, които, тежки и безполезни, дразнеха очите й като пясък. Необичайно студена ръка докосна челото й и изненадата от този мъртвешки допир я накара да отвори очи. До леглото имаше жена, която се бе надвесила над лицето й и я наблюдаваше със смесица от забавление и любопитство. Имаше правилен нос, високи скули и вчесана на път коса, оформена в две съвършени вълни.

— Мамо! — извика, примряла от страх, докато придърпваше непохватно завивката и отстъпваше свита нагоре, докато не се озова седнала върху възглавницата.

— Амая, Амая, събуди се! Сънуваш, събуди се!

Изщракване, което проехтя в главата й, заля стаята със светлината на нощната лампа.

— Амая, добре ли си?

Видимо пребледняла, Рос я гледаше объркано, без да смее да я докосне. Усещаше силна жажда, потта бе оформила фин слой под халата, който още носеше.

— Добре съм, сънувах кошмар — каза тя задъхано, обхождайки с поглед стаята, сякаш се опитваше да разбере със сигурност къде се намира.

— Крещеше — промълви уплашено сестра й.

— Така ли?

— Крещеше силно и не можех да те събудя — кимна Рос, сякаш обяснението щеше да придаде повече смисъл на случилото се.

Амая я погледна.

— Съжалявам — отрони, чувствайки се уморена и унизена като престъпник.

— И когато понечих да те събудя, ме уплаши до смърт.

— Да — съгласи се Амая, — когато отворих очи, не те познах.

— Сигурна съм, щом насочи пистолета си към мен.

— Какво?

Рос посочи към нея и Амая видя, че все още го държи в ръка.

Внезапно образът на момичето от съня й, опряло пистолет в главата си, й се стори толкова зловещ и ярък, че изпусна оръжието като опарена и го покри с една възглавничка, преди да се обърне към сестра си.