Невидимият пазител

— О, Рос, страшно съжалявам, сигурно съм задрямала, след като го почистих, но не е зареден…

Сестра й не изглеждаше много убедена.

— Съжалявам — отново се извини Амая. — Последните дни бяха много напрегнати, днес разпитвах един тип, който е убил доведената си дъщеря, и предполагам, че… Като се има предвид и разследването за басахауна, е нормално да натрупам напрежение.

— А и аз не помогнах — добави Рос унило, цупейки уста, което напомни на Амая за малкото момиче отпреди години.

Усети прилив на нежност към сестра си.

— Е, предполагам, че всички се стараем да правим нещата по възможно най-добрия начин, нали? — каза тя съчувствено.

Рос седна на леглото.

— Съжалявам, Амая, знам, че трябваше да ти разкажа. Искам да знаеш само, че не беше, защото съм опитала да скрия нещо от теб. Просто не мислех, а и ме беше доста срам от всичко, което се случваше с мен.

Амая протегна ръка и хвана ръката на сестра си.

— Точно това ми каза и Джеймс.

— Виждаш ли? Дори в това мъжът ти е идеален. Кажи ми как при такъв мъж ще тръгна да ти разказвам брачните си неволи?

— Никога не съм те съдила, Рос.

— Знам. И съжалявам — каза тя и се наведе към сестра си, която я посрещна с топла прегръдка.

— И аз съжалявам, Рос, кълна се, че това бе едно от най-трудните неща в живота ми, но нямах друг избор — каза тя, милвайки я по главата.

Когато най-сетне се откъснаха една от друга, двете се спогледаха с широки усмивки, типични за сестри, които са се гледали така открито много пъти. Сдобряването с Рос я накара да се отпусне по начин, който почти бе забравила напоследък. Това й се случваше обикновено само когато се прибираше вкъщи, вземаше душ и прегръщаше Джеймс. Със скрита тревога се бе питала дали не бе станало онова, от което така се страхуват разследващите убийства — дали ужасът, с който се сблъскваше ежедневно, не бе разрушил стените на тъмното място, в което трябваше да остане затворен, и не бе нахълтал в живота й, превръщайки я лека-полека в един от онези полицаи без личен живот, съсипани и смазани от ужасяващата мисъл, че са отговорни за всичко, че злото е преминало бариерите и е опустошило живота им. През последните дни една мрачна и зловеща като проклятие заплаха сякаш бе надвиснала над нея, а старите заклинания не бяха достатъчни, за да прогонят злото, срещу което трябваше да се изправи и което я съпътстваше, полепвайки по тялото й като мокър покров.

Излезе от унеса и забеляза, че Рос я наблюдава внимателно.

— Сега може би ти трябва да ми споделиш нещо.

— О, това ли… Рос, знаеш, че не мога, тези данни касаят разследването.

— Нямам предвид тях, а онова, което те кара да крещиш насън. Джеймс ми каза, че сънуваш кошмари почти всяка нощ.

— О, Джеймс… Истина е, но това са просто кошмари, и то напълно нормални, предвид работата ми. Всичко е на моменти, когато съм силно вглъбена в някой случай, са повече, когато приключим случая, отслабват. Знаеш, че от години спя на включена лампа.

— Днес беше изключена — каза Рос, гледайки към малката лампа.

— Забравих, беше още светло, когато седнах да почистя оръжието, и съм заспала, без да усетя. Но не ми се случва често, оставям я светната точно за да избегна това, което стана днес, защото страдам не точно от кошмари, а от това, че спя леко. Постоянно съм нащрек и през нощта се получават куп микросъбуждания, при които се сепвам леко, опомням се и пак заспивам… Затова е важно да е светло, така, когато отворя очи, мога да видя къде съм и веднага се успокоявам.

Рос поклати глава, наблюдавайки изражението й.

— Ти чуваш ли се? Току-що описа състояние на постоянна тревога, никой не може да живее така. Щом този номер да оставяш лампата светната те задоволява — чудесно, но знаеш, че това, което стана днес, не е нормално. Амая, за малко да ме простреляш.

Думите на сестра й донесоха ехото на онова, което Джеймс бе казал два дни по-рано на вратата на цеха.

— Кошмарите може да са нормални, но само до известна степен. Не е нормално да ти причиняват толкова страдание, да се събуждаш стресната и да не можеш да прецениш дали сънуваш, или си будна. Видях те, Амая, ти беше ужасена.

Тя я погледна и си спомни женския профил, надвесен над лицето й, докато се събуждаше.

— Нека ти помогна.

Амая кимна.

Слязоха мълчаливо по стълбите, усещайки странната атмосфера, която цареше в къщата в отсъствието на леля им. Мебелите, цветята, безбройните украшения изглеждаха потънали в летаргия без нейното присъствие, сякаш заедно с липсата на стопанката на къщата, всичките й вещи губеха духа и очертанията си, размивайки границите, които ги задържаха в реалността. Рос се насочи към шкафа и взе вързопчето черна коприна, в което бяха увити картите, остави ги в средата на масата и се запъти към хола. Секунда по-късно Амая чу звука на рекламите, идващ откъм телевизора. Усмихна се.

— Защо го правите? — попита тя.

— За да се чуваме по-добре — бе отговорът на сестра й.

— Знаеш, че това е нелогично.

— И въпреки всичко е така.

После седна и много внимателно разхлаби възела, пристегнал мекия плат, взе тестето, отмести плата и постави картите пред нея.