Невидимият пазител

— Знаеш какво да правиш, разбъркай картите и си намисли въпрос.

Амая докосна необичайно хладната колода и в съзнанието й нахлуха спомени от предишни сеанси — усещането от допира с картите, плъзгащи се между пръстите й, странният аромат, който излъчваха, когато ги държеше в ръце, и спокойствието, настъпващо в мига, когато каналът се отваряше, въпросът изникваше в съзнанието й и започваше да се носи в двете посоки. Помнеше и инстинктивния начин, по който избираше картите, и тържествения жест, с който ги обръщаше, знаейки много преди да го направи, какво има от другата страна, и загадката, решена за миг, когато пътят, който трябваше да следва, се очертаваше в съзнанието й, установявайки връзките между картите. Да гледаш на таро, бе толкова просто и същевременно толкова сложно. Бе, като да гледаш картата на непознато място, като да начертаеш път от дома си до една конкретна точка — ако целта бе ясна, ако човек успееше да не се разсейва по пътя като някаква мистична Червена шапчица, отговорите се разкриваха пред него като добре очертани пътища. Понякога не отговорите са решението на загадката, й бе казала Енграси в един момент насаме; в някои случаи те само пораждат повече въпроси, повече съмнения.

— Защо? — я бе попитала Амая. — Ако задам въпрос и получа отговор, това би трябвало да е решението.

— Би трябвало, ако знаеш какъв въпрос да зададеш във всеки един момент.

Помнеше напътствията на леля Енграси. „Въпрос. Винаги трябва да има въпрос, иначе какъв би бил смисълът от един сеанс? Да отвориш канала, за да позволиш отговорите да дойдат объркани като риданията на милиони душù, молещи, стенещи и измамни. Трябва да направляваш сеанса, трябва да очертаваш пътя на картата, без да излизаш от линиите, без да позволяваш на вълка да те подмами и убеди да отидеш да береш цветя, защото, ако го направиш, той ще стигне до целта преди теб и онова, което ще откриеш, щом пристигнеш, вече няма да е мястото, където си отивала, накрая ще говориш с преоблечено чудовище, което се преструва на милата ти баба и което има само едно намерение — да те разкъса. И ще го направи, ще погълне душата ти, ако излезеш от пътя.“ Предупрежденията, слушани толкова пъти в детството й, отекнаха в нея с ясния глас на леля Енграси.

„Картите са врата и като всяка врата не бива да я отваряш просто така, нито да я оставяш отворена после. Врата, Амая, вратите не причиняват болка, но онова, което може да влезе през тях, да. Помни, че трябва да я затваряш, когато приключиш сеанса, че ще ти бъде разкрито това, което трябва да узнаеш, и че онова, което остане на тъмно, принадлежи на тъмнината.“

Вратата й откри свят, който винаги бе стоял наблизо, и само за няколко месеца тя се прояви като веща пътешественичка, научавайки се да чертае майсторски линии върху картата на непознатото, да направлява сеанса и грижливо да затваря вратата под зоркия поглед на Енграси. Отговорите бяха ясни, точни и лесни за разбиране като приспивна песен, нашепвана на ухо. Но настъпи време, когато бе на осемнайсет и учеше в Памплона, и когато любопитството започна да я държи над картите с часове. Разпитваше за момчето, което харесваше, за оценките си, за мислите на своите съпернички. И отговорите започнаха да пристигат объркани, смущаващи, противоречиви. Понякога, в отчаян опит да намери отговор, прекарваше по цели нощи в разбъркване и редене на тъмните карти, които не разкриваха нищо и оставяха в сърцето й странното усещане, че й е отнето нещо, принадлежащо й по право. Но не спираше да упорства и без да си дава сметка, започна да оставя вратата отворена. Никога не събираше картите, които често бяха по леглото й, и неведнъж се увличаше в продължителни сеанси с единствената цел да види. И накрая видя. Една сутрин, когато вече трябваше да излиза от къщи за университета, се залиса в едно от онези уж бързи и хаотични гледания на карти, които траеха с часове. Но онази сутрин пътуването наникъде я отведе до един отговор без въпрос. Когато се канеше да обърне картите, зловещият им заряд премина през мекия картон, на който бяха отпечатани, и разтърси ръката й като електрически ток. Започна да ги обръща една по една, чертаейки картата на разрушението в душата си. Когато стигна до последната, я докосна леко с върха на показалеца си, без да я обръща, и усети да я обгръща целият студ на вселената. Изпусна нечовешки вопъл и с отчаяние разбра, че вълкът я е подмамил, че я е измамил, за да я отклони от пътя, че проклетият кучи син я е изпреварил, стигнал е преди нея и я е карал да говори в продължение на дни със злото, преоблечено като баба й. Телефонът звънна само веднъж, преди да го вдигне, и Енграси й каза онова, което вече знаеше — че баща й е умрял, докато тя е брала цветя. Повече не се докосна до картите.

Въпросът.

Въпросът ехтеше в главата й от дни, примесен с други: Къде е? Защо го прави? И най-вече кой е? Кой е басахаунът?

Остави тестето на масата и Рос го разстла в редица.

— Подай ми три карти — каза тя.