Нощна сянка

— Има десетки теории коя е била първата и най-важна основна субстанция, от която е направен философският камък. Според Роджър Бейкън, който е притежавал изчезналия ръкопис на д-р Дий, това е кръвта. — Бях уверена, че тази информация ще привлече вниманието на съпруга ми. Клекнах, за да огледам дървото.

— А ти видя стенописа и последва инстинктите си. — След кратка пауза Матю прокара пръст по восъка, запечатващ съда, и го счупи. Мери затаи дъх от ужас, че може да провали опита ѝ.

— Какво правиш? — попитах шокирана.

— Доверявам се на едно свое собствено предчувствие и добавям нещо в дестилационния апарат. — Матю вдигна китка към устата си, а след това я надвеси над тясната пролука. Тъмната му гъста кръв покапа в разтвора и падна на дъното. Всички се взряхме там.

Точно когато реших, че нищо няма да се случи, по ствола на дървото полазиха тънки червени нишки, а на голите клони се появиха златни листа.

— Вижте това — възкликнах с изумление.

Матю ми се усмихна. Усмивката му все още бе попарена от известно съжаление, но в нея имаше и надежда.

Сред листата се показаха червени плодове и заблестяха като малки рубини. Мери зашепна молитва, очите ѝ бяха широко отворени.

— Моята кръв създаде структурата на дървото, а твоята я накара да роди плод — произнесох бавно. Ръката ми се стрелна към празната ми утроба.

— Да. Но защо? — попита Матю.

Ако нещо можеше да ни обясни мистериозната трансформация, когато вещица и кръвопиец съединиха кръвта си, то това бяха странните картини и тайнственият текст на Ашмол 782.

— Колко време каза, че ти трябва, за да върнеш книгата на Дий? — попитах.

— О, не вярвам да е много — промърмори той. — Не и след като си го наумя.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — казах нежно и сплетох пръсти с неговите, докато гледахме чудото, което моята и неговата кръв бяха сътворили.

25.

Странното дърво продължи да расте и на следващия, и на последващия ден. Плодовете му узряха и паднаха сред корените в живака и първичната материя. Образуваха се нови пъпки, цъфнаха и се разтвориха. Веднъж дневно листата ставаха от златни зелени и после отново златни. Понякога израстваха нови клони или нов корен започваше да търси живителни сокове.

— Трябва да намеря добро обяснение — каза Мери и посочи към купищата книги, които Джоан бе свалила от полиците. — Струва ми се, че създадохме нещо напълно ново.

Въпреки алхимичните забавления не бях забравила и за вещерските си дела. Тъчах отново и отново моята невидима сива пелерина и всеки път го правех все по-бързо, а крайният резултат ставаше по-добър и по-ефективен. Марджъри обеща, че скоро ще мога да обличам магиите си в думи, за да могат и други вещици да ги правят.

Няколко дни по-късно се върнах пеша от Сейнт Джеймс Гарликхайт, изкачих стълбите към дома ни в «Еленът и короната» и както всеки път развалих прикриващата магия. Ани беше в далечния край на двора, за да вземе чисто спално бельо от перачките. Джак беше с Пиер и Матю. Почудих се какво ли е сготвила Франсоаз за вечеря. Умирах от глад.

— Ако някой не ме нахрани в следващите пет минути, ще закрещя. — След тези мои думи, които произнесох, докато прекрачвах прага и развързвах връзките на твърдия си бродиран нагръдник, се чу звук от разпилени по пода игли. Хвърлих свалената част от дрехата си на масата. Пръстите ми се протегнаха да разхлабят връзките на корсажа ми.

Откъм огнището долетя тихо покашляне. Завъртях се и прикрих гърдите си.

— Боя се, че викането няма да ви свърши почти никаква работа. — Глас, дрезгав като стържещ по стъкло пясък, идваше от дълбините на креслото край огнището. — Пратих прислужницата ви за вино, а старите ми крака не могат да се движат толкова бързо, че да ви услужа.

Бавно заобиколих креслото. Непознатият в дома ми вдигна сивите си вежди и очите му светнаха, като видя колко съм разголена. Намръщих се при дръзкия му поглед.

— Кой сте ви? — Мъжът не беше демон, магьосник или вампир, а най-обикновен сбръчкан старец.

— Мисля, че съпругът ви и приятелите му ме наричат Старата лисица. Освен това, Бог да ми е на помощ, аз съм и ковчежникът на кралицата. — Най-лукавият човек в Англия и със сигурност най-безмилостният. Замълча, докато разбера какво ми казва. Милото му изражение не успя да смекчи остротата в погледа му.

Във всекидневната ми седеше Уилям Сесил. Бях прекалено слисана, за да направя подходящ реверанс, само го зяпах.

— Виждам, че донякъде съм ви познат. Учуден съм, че репутацията ми е стигнала толкова далеч, защото не само на мен ми е ясно, че вие не сте оттук. — Когато отворих уста, за да отговоря, Сесил вдигна ръка. — Най-добре да не споделяте прекалено много с мен, госпожо.

— Какво мога да направя за вас, сър Уилям? — Чувствах се като ученичка, пратена в директорския кабинет.

— Репутацията ми е стигнала до вас преди мен, но не и титлата ми. Vanitatis vanitatum, omnis vanitas[71] — каза сухо Сесил. — Сега ме наричат лорд Бъргли, госпожо Ройдън. Кралицата е щедра господарка.