Нощна сянка

Не ме интересуваше в какво състояние е домакинството им. Бяхме на крачка от отговора на толкова много въпроси: защо тази книга беше толкова търсена, дали можеше да ни каже повече за появата на свръхестествените същества. И разбира се, Матю вярваше, че тя може да хвърли светлина върху това защо в съвремието вървяхме към изчезване.

Дали от благоприличие, или за да се спаси от буйното си домочадие, д-р Дий се разхождаше из оградената с тухлена стена градина сякаш бе лято, а не краят на януари. Беше с черна академична тога, прилепнала шапка, която покриваше и шията му, а върху нея носеше каскет. Имаше дълга бяла брада, а ръцете му бяха хванати зад гърба. Крачеше бавно из пустата градина.

— Д-р Дий? — извика Хенри през стената.

— Граф Нортъмбърленд! Надявам се, че сте в добро здраве? — Дий говореше тихо и дрезгаво, макар да се опита да промени тона (както правеха повечето) заради Хенри. Свали шапката и приглади косата си.

— Прилично за това време на годината, д-р Дий. Но не сме тук заради здравето ми. Водя ви приятели, за които ви писах в писмото си. Нека ви ги представя.

— С д-р Дий вече се познаваме. — Матю се усмихна лукаво и се поклони. Той познаваше всички странни същества от тази епоха. Защо не и Дий?

— Господин Ройдън — поздрави предпазливо Дий.

— Това е съпругата ми Даяна — представи ме Матю. — Тя е приятелка на графинята на Пембрук и помага на Нейно Благородие в алхимичните ѝ занимания.

— С графинята на Пембрук си кореспондираме по алхимични въпроси. — Дий забрави за мен и се съсредоточи върху собствените си връзки с благородническата каста. — В писмото си пишете, че искате да видите книгите ми, лорд Нортъмбърленд. От името на лейди Пембрук ли идвате?

Преди Хенри да му отговори, от къщата излезе жена с остри черти и широки бедра, облечена в тъмнокафява рокля, поръбена с кожа, която бе виждала и по-добри времена. Изглеждаше раздразнена. Но щом забеляза графа на Нортъмбърленд, се насили да придобие гостоприемно изражение.

— А това моята скъпа съпруга — каза неспокойно Дий. — Граф Нортъмбърленд и господин Ройдън са тук, Джейн — извика той.

— Защо не ги поканиш вътре? — скара му се Джейн и започна нервно да кърши ръце. — Ще си помислят, че не сме се приготвили за гости, а ние винаги сме готови. Мнозина търсят съветите на съпруга ми, милорд.

— Така е. И ние затова сме тук. Виждам, че сте в добро здраве, госпожо Дий. От господин Ройдън разбрах, че кралицата наскоро е удостоила дома ви с визита.

Джейн грейна.

— Наистина. Джон се среща три пъти с Нейно Величество от ноември насам. Последните два пъти бяха на далечната ни порта, когато тя пътуваше към Ричмънд.

— Нейно Величество бе много щедра с нас по Коледа — добави Дий и замачка каскета в ръце. Джейн го изгледа кисело. — Мислехме си… но няма значение.

— Прекрасно, прекрасно — каза бързо Хенри, за да спаси Дий от притеснението. — Но стига светски приказки. Има една специална книга, която бихме искали да видим…

— Библиотеката на съпруга ми се оказва по-ценна от него самия — вметна намусено Джейн. — Разходите ни за посещението при императора бяха огромни, а имаме много гърла да храним. Кралицата каза, че ще помогне. И наистина ни даде малка награда и обеща още.

— Без съмнение кралицата се е разсеяла от по-неотложните грижи. — Матю извади тежка кесия. — Ето остатъка от нейния дар. А и аз ценя съпруга ви, госпожо Дий, не само книгите му. Добавих нещо към помощта на Нейно Величество от наше име, като компенсация за грижите ви.

— Аз… Благодаря ви, господин Ройдън — заекна Дий и се спогледа със съпругата си. — Много мило от ваша страна да се погрижите за задълженията на кралицата. Държавните дела винаги са по важност пред нашите трудности, разбира се.

— Нейно Величество не забравя тези, които ѝ служат добре — подчерта Матю. Беше чиста лъжа, както добре знаеха всички в заснежената градина, но никой не посмя да я опровергае.

— Моля всички да се настаните удобно вътре около огъня — каза Джейн, чието гостоприемство рязко бе нараснало. — Ще ви донеса вино и ще се погрижа да не ви тревожат. — Тя направи реверанс на Хенри и се поклони дори още по-ниско на Матю, след това забърза към вратата. — Хайде, Джон. Ще станат на ледени висулки, ако ги държиш още малко навън.

След двайсет минути в дома на семейство Дий установих, че господарят и господарката на къщата бяха от онази особена порода брачни двойки, които непрекъснато се заяждаха за грешките и грубостта си, но същевременно бяха напълно отдадени един на друг. Разменяха си хапливи коментари, докато ние се наслаждавахме на новите гоблени (подарък от лейди Уолсингъм), новата кана за вино (подарък от сър Кристофър Хатън) и новата сребърна солница (подарък от маркизата на Нортхемптън). След като ни се похвалиха с лъскавите подаръци и спряха да се нападат, най-накрая ни заведоха в библиотеката.

— Май няма да ми е никак лесно да те изведа от тук — прошепна ухиленият Матю, след като видя възхитата, която се изписа на лицето ми.