Нощна сянка

— Прехвърлям наум събитията от последните ни дни, господин Ройдън, и се опитвам да си спомня подробности, които биха могли да оправдаят приятеля ми. Ала всичко, за което се сещам, сочи все по-решително към неговата вина. — Дий въздъхна. — Все пак може да се окаже, че и този текст съдържа ценни тайни.

Матю прелисти страниците.

— Това са химери — заяви, докато разглеждаше изображенията на растенията. — Листата, стеблата и цветовете не си съвпадат, събирани са от различни растения.

— Какво ти говори това? — вметнах, като отгърнах на астрологичните диаграми. Вгледах се в думите в средата им. Странно. Бях виждала ръкописа много пъти, а никога не бях обръщала внимание на бележките.

— Тези надписи са на езика на древна Окситания — каза тихо Матю. — Познавах човек със същия почерк. Случайно да сте срещали човек от Орийак, докато бяхте в двореца на императора?

Дали нямаше предвид Жербер? Вълнението ми се превърна в тревога. Дали Жербер не бе взел погрешно Ръкописа на Войнич за мистериозната книга за произхода? И когато си зададох този въпрос, писаните на ръка бележки в центъра на астрологичните диаграми затрептяха. Затворих книгата, за да не изтекат буквите от нея.

— Не, господин Ройдън — отвърна смръщено Дий. — Ако бях срещнал, щях да го питам за прочутия местен магьосник, който стана папа. В старите приказки, разказвани край огъня, има много скрита истина.

— Да — съгласи се Матю. — Де да бяхме по-мъдри, за да я виждаме.

— Затова съжалявам, че изгубих книгата си. Някога е била собственост на Роджър Бейкън и старицата, която ми я продаде, ми каза, че той много я ценял, защото в нея се съдържали божествени истини. Бейкън я наричал Verum Secretum Secretorum, «Истинската тайна на тайните». — Дий погледна тъжно към Ръкописа на Войнич. — Най-съкровеното ми желание е да си я върна.

— Може би ние ще успеем да ви помогнем — предположи Матю.

— Вие ли, господин Ройдън?

— Ако ми позволите да взема тази книга, мога да се опитам да я занеса там, където ѝ е мястото, а да върна вашата на законния ѝ собственик. — Матю придърпа ръкописа към себе си.

— Ще съм ви длъжник, сър — отвърна Дий. Съгласи се на сделката без повече преговори.

В мига, в който потеглихме от кея в Мортлейк, аз започнах да обсипвам Матю с въпроси.

— Какво си намислил? Не можеш просто да опаковаш Ръкописа на Войнич и да го пратиш на Рудолф с бележка, която го обвинява в измама. Трябва да намериш някой достатъчно луд, който да е готов да рискува живота си, като проникне в библиотеката на Рудолф и открадне Ашмол 782.

— Ако Ашмол 782 е при Рудолф, той не я държи в библиотеката си. Сигурно ще е в шкафа му за ценни вещи — промърмори разсеяно Матю, докато се взираше във водата.

— Значи този… Войнич не е книгата, която търсиш? — Хенри бе следил разговора ни с почтителен интерес. — Джордж ще е толкова разочарован, че не е разрешил загадката.

— Джордж може и да не я разрешил, Хал, но успя да хвърли доста светлина върху ситуацията — отвърна Матю. — Заедно с агентите на баща ми и моите ще успеем да намерим изгубената книга на Дий.

Хванахме прилива, за да се върнем по-бързо в града. На кея на Уотър Лейн ни посрещнаха запалени факли, но двама от хората на графиня Пембрук ни махнаха да не слизаме.

— Вървете към замъка Бейнард, господин Ройдън — извика единият през водата.

— Нещо сигурно не е наред — предположи Матю, застанал на носа на баржата. Хенри даде инструкции на гребците да продължат по реката към кея на графинята, който също бе осветен от факли и фенери.

— Да не е станало нещо с момчетата? — попитах Мери, когато тя се втурна да ни посрещне в коридора.

— Не. Те са добре. Елате в лабораторията. Веднага — извика тя през рамо, защото вече тичаше обратно към кулата.

Гледката, която ни посрещна, накара и двама ни с Матю да ахнем.

— Това е напълно неочакван растеж, Даяна — посочи Мери и приклекна. Очите ѝ застанаха на едно ниво с големия съд в основата на дестилационната, в който се намираха корените на черно дърво. То не беше като първото дърво, което бе изцяло сребърно и с доста по-деликатна структура. Това имаше дебел тъмен ствол и голи клони, които напомняха на дъба в Мадисън, който ни бе скрил от атаката на Жулиет. Аз бях извадила живота от него, за да спася Матю.

— Защо не е сребърно? — учуди се Матю и обви ръце около крехкото стъкло на дестилационния апарат.

— Използвах кръвта на Даяна — отвърна Мери.

Матю ме погледна невярващо.

— Погледни стената — посочих към кървящия огнедишащ дракон.

— Това е зелен дракон, символ на аква регия или аква фортис — каза той, след като хвърли любопитен поглед.

— Не, Матю. Хубаво го погледни. Забрави какво си мислиш, че изобразява, и си представи, че го виждаш за първи път.

— Dieu! — Беше шокиран. — Това моят герб ли е?

— Да. А забеляза ли, че опашката на дракона е в устата му? И че това изобщо не е обикновен дракон. Те имат четири крака. Това е огнедишащ дракон.

— Огнедишащ дракон. Като… — Матю изруга отново.