Нощна сянка

Първо видях само кремавия покрив на двореца Ричмънд с кралското знаме, което се вееше отгоре му на вятъра. Скоро се появиха още кули, които сияеха в мразовития зимен въздух като в приказка. После зърнах и целия дворцов комплекс: странната правоъгълна арка от югоизток, главната триетажна страда от югозапад, оградена с широк ров, както и овощната градина зад високия зид отвъд. Зад главната страда имаше още кули, сред които и две постройки, които ми напомняха за колежа «Итън». Зад градината се издигаше огромен подемник и множество мъже разтоварваха кутии и пакети за кухните и складовете на двореца. Бейнард винаги ми бе изглеждал много импозантен, но сега ми се струваше запусната бивша кралска резиденция.

Гребците насочиха баржата към кея. Матю не обърна внимание на втренчените погледи и въпросите и остави Пиер и Галоуглас да отговарят вместо него. На външен наблюдател Матю би се сторил малко отегчен. Но аз бях достатъчно близо до него, за да видя как оглежда внимателно речния бряг. Знаех, че е нащрек.

Погледнах през рова към двуетажната арка. Първият ѝ етаж бе отворен, а на втория имаше прозорци. През тях надничаха любопитни лица с надеждата да зърнат пристигащите и да имат тема за клюкарстване. Матю бързо застана между баржата и любопитните царедворци и ме скри от погледите им.

Слуги в ливреи, всеки от които носеше сабя или копие, ни поведоха покрай простата караулка за охраната към главния корпус на замъка. Лабиринтът от стаи на първия етаж вреше и кипеше като съвременна офис сграда, слуги и придворни се суетяха и изпълняваха заповеди. Матю зави надясно; придружителите ни любезно му препречиха пътя.

— Няма да се види с теб насаме, преди да те хвърли на тълпата — промърмори Галоуглас под нос. Матю изруга.

Последвахме послушно ескорта си към голямо стълбище. По него имаше много хора и смесицата от човешки, флорални и билкови аромати беше замайваща. Всички се бяха напарфюмирали, за да прикрият неприятните миризми, но аз се почудих дали резултатът не беше по-неприятен. Когато тълпата забеляза Матю, се понесе шепот и морето от хора се раздели. Той бе по-висок от повечето и излъчваше същата строгост като повечето мъже аристократи, с които се бях срещала. Разликата беше, че Матю наистина можеше да убива и в известен смисъл топлокръвните го признаваха.

След като преминахме през множество преддверия, всяко от които пълно до пръсване с нагиздени и парфюмирани царедворци от двата пола и на всякаква възраст, най-накрая стигнахме пред затворена врата. И там зачакахме. Шепотът наоколо се увеличи до мърморене. Някой подхвърли шега и хората около него захихикаха. Матю стисна зъби.

— Защо чакаме? — попитах достатъчно тихо, за да ме чуят само съпругът ми и Галоуглас.

— За забавление на кралицата, която иска да покаже, че не съм нищо повече от слуга.

Когато най-накрая ни пуснаха в обсега на височайшето присъствие, се изненадах, че и тази зала е пълна с хора. «Насаме» беше относително понятие в двора на Елизабет. Потърсих с поглед кралицата, но не я видях никъде. Уплаших се, че пак ще трябва да чакаме, и сърцето ми се сви.

— Защо с всяка година, с която аз остарявам, Матю Ройдън като че ли се подмладява с две — разнесе се изненадващо добродушен глас откъм камината. Разкошно облечените, силно напарфюмирани и обилно изрисувани същества в залата леко се извърнаха, за да ни огледат, и тогава пред нас се показа Елизабет, пчелата майка, седнала в средата на кошера. Сърцето ми прескочи. Легендата бе оживяла.

— Не виждам никаква промяна у вас, Ваше Величество — каза Матю и се поклони леко от кръста. — Semper eadem[73], както гласи поговорката. — Същите думи бяха изписани на знамето под кралския герб, украсяващ пространството над камината. Все едно и също.

— Дори ковчежникът ми може да се поклони по-ниско, сър, а той страда от ревматизъм. — Черните ѝ очи блестяха от маската от пудра и руж. Устните под гърбавия ѝ нос бяха стиснати решително. — А и днес предпочитам друг девиз: Video et taceo.

Гледам и мълча. Бяхме загазили.

Матю като че ли не забеляза и се изопна все едно беше принцът в тази зала, а не кралски шпионин. С изправени рамене и високо вдигната глава беше най-високият от всички. Имаше само двама, които леко се доближаваха до ръста му: Хенри Пърси, който стоеше до стената и изглеждаше нещастен, и дългокрак мъж горе-долу на възрастта на графа, с буйна къдрава коса и нагло изражение, който бе застанал до кралицата.

— Внимателно — промърмори Бъргли, когато мина покрай Матю, и заглуши предупреждението си с потропване на бастуна. — Викали сте ме, Ваше Величество.

— Духът и Сянката на едно място. Кажете, Рали, това не нарушава ли някой тъмен принцип на философията? — попита провлачено компаньонът на кралицата. Приятелите му посочиха към лорд Бъргли и Матю и се засмяха.

— Ако бяхте учили в Оксфорд, а не в Кембридж, Есекс, щяхте да знаете отговора и да си спестите позора да питате. — Рали премести небрежно тежестта си на другия крак и приближи ръка към дръжката на сабята си.