Нощна сянка

— Къде си, Галоуглас? — Племенникът ѝ беше скитник. В миналото пращаше картички само с телефонни номера на тях от всички пътища, по които скиташе в момента: аутобаните на Германия, магистрала 66 в Щатите, планинския път на троловете в Норвегия, тунела Гуолин в Китай. Откакто настъпи ерата на международните мобилни разговори, получаваше по-малко от тези кратки съобщения. При наличието на джипиес и интернет можеше да открие племенника си навсякъде. Обаче на Верен пощенските картички ѝ липсваха.

— Някъде край Уорнъмбул — отвърна неясно Галоуглас.

— Къде, по дяволите, е Уорнъмбул? — попита Верен.

— В Австралия — казаха едновременно Ернст и Галоуглас.

— Немски акцент ли чувам? Да не си намерила ново гадже? — подразни я Галоуглас.

— Внимавай, паленце — тросна му се Верен. — Може и да си ми роднина, но това няма да ми попречи да ти прережа гърлото. Това е съпругът ми, Ернст.

Ернст се наклони напред и поклати предупредително глава. Не му харесваше, когато съпругата му се заяждаше с мъж-вампир, макар да бе по-силна от повечето от тях. Тя му махна с ръка, че няма за какво да се тревожи.

Галоуглас се засмя и Ернст реши, че може би не бива да се страхува от този непознат вампир.

— Моята страшна леля Верен. Радвам се да чуя гласа ти след толкова години. И не се преструвай, че си по-изненадана от тази история, отколкото аз от обаждането ти.

— Все се надявах, че е бълнувал — призна Верен, като си спомни нощта, в която двамата с Галоуглас бяха седели край леглото на Филип и бяха слушали брътвежите му.

— Да би да си мислиш, че е заразно и аз също бълнувам? — изсумтя Галоуглас. Напоследък звучеше все повече като Филип, забеляза Верен.

— Всъщност се надявах да е така. — Беше ѝ по-лесно да повярва в това, отколкото в алтернативата: че невероятният разказ на баща ѝ за пътуваща през времето вещица е истина.

— Ще изпълниш ли обещанието си? — попита тихо Галоуглас.

Верен се поколеба. Беше само за миг, но Ернст го забеляза.

Съпругата му винаги изпълняваше обещанията си. Когато беше ужасено треперещо момче, тя му бе обещала, че ще порасне и ще стане мъж. Ернст се бе вкопчил в това уверение, когато беше на шест години, точно както се вкопчваше и в обещанията ѝ след това.

— Не си виждала Матю с нея. Щом веднъж ги видиш…

— Ще реша, че доведеният ми брат е по-големият проблем. Невъзможно.

— Дай ѝ шанс, Верен. И тя е дъщеря на Филип. А той имаше отличен вкус за жени.

— Вещицата не му е истинска дъщеря — възрази бързо Верен.

На шосето някъде край Уорнъмбул Галоуглас стисна устни и отказа да отговори. Верен може и да знаеше повече за Даяна и Матю от който и да било друг в семейството, но не и колкото него. Щяха да имат достатъчно възможности да обсъждат вампирите и техните деца, след като двойката се върнеше. Нямаше нужда да спорят за това сега.

— Освен това Матю го няма — продължи Верен, докато гледаше вестника. — Обадих му се. Вдигна друг, но не беше Болдуин. — Затова бе затворила толкова бързо. Щом Матю не ръководеше братството, телефонният номер трябваше да е предаден на единствения оцелял кръвен син на Филип. Филип го бе избрал: 917, в чест на рождения ден на Изабо на 17 септември. С всяка нова технология и съответна промяна на националната и международната телефонна система телефонът се осъвременяваше.

— Вдигнал ти е Маркъс. — Галоуглас също се бе обадил.

— Маркъс? — Верен се втрещи. — Бъдещето на семейство Дьо Клермон зависи от Маркъс?

— Дай му и на него шанс, лельо Верен. Той е добро момче. — Галоуглас млъкна. — А бъдещето на семейството ни зависи от всички нас. — Филип го знаеше, иначе нямаше да ни накара да обещаем да се върнем в Сет-Тур.

Филип дьо Клермон беше поставил напълно конкретни искания пред дъщеря си и внука си. Те трябваше да наблюдават за знаци: истории за млада американска вещица с огромни способности на име Бишъп, алхимия, бум от странни исторически находки.

Чак тогава Галоуглас и Верен трябваше се върнат в седалището на рода Дьо Клермон. Филип не искаше да каже защо е толкова важно семейството да се събере, но Галоуглас знаеше.

И чакаше от десетилетия. След това чу за вещица от Масачузетс на име Ребека, една от потомките на Бриджит Бишъп от Салем. Говореше се много за способностите ѝ, бързо се разпространи и вестта за трагичната ѝ смърт. Галоуглас издири оцелялата ѝ дъщеря в южната част на щат Ню Йорк. Проверяваше от време на време момичето, наблюдаваше как Даяна Бишъп си играе на катерушките на детската площадка, как ходи на рождени дни, как завършва колеж. Галоуглас беше горд като родител, когато тя издържа устния си изпит в «Оксфорд». И често заставаше зад камбаните на кулата Харкнес в «Йейл», звънът им вибрираше през цялото му тяло, докато младата преподавателка се разхождаше из кампуса. Облеклото ѝ бе различно, ала не можеше да сбърка походката на Даяна, нито раменете ѝ, независимо дали бе с корсет и широка яка или в панталони и грубо мъжко сако.