Нощна сянка

Галоуглас се опитваше да спазва дистанция, но понякога се налагаше да се намесва — както в деня, когато енергията ѝ привлече един демон и той започна да я преследва. Вампирът обаче се гордееше с всичките случаи, в които се бе въздържал да се втурне надолу от камбанарията на «Йейл», да прегърне професор Бишъп и да ѝ каже колко се радва да я види след толкова много години.

Когато разбра, че Болдуин е извикан спешно в Сет-Тур по заръка на Изабо заради нещо, свързано с Матю, викингът осъзна, че е само въпрос на време да се появят и странните исторически аномалии. Бе видял съобщението за откриването на неизвестни до този момент елизабетински миниатюри. Докато стигне до «Сотбис», те вече бяха купени. Изпадна в паника, като си помисли, че може да са попаднали в погрешни ръце. Но бе подценил Изабо. Когато сутринта говори с Маркъс, синът на Матю потвърди, че са на безопасно място на бюрото на Изабо в Сет-Тур. Бяха минали повече от четиристотин години, откакто Галоуглас ги бе скрил на сигурно място в къща в Шропшър. Щеше да е хубаво да ги види отново, както и двете същества, изрисувани на тях.

Междувременно се готвеше за задаващата се буря както винаги: като пътуваше възможно най-далече и най-бързо. Някога бродеше по моретата, а сега по суша с мотоциклета си — по остри завои и планински пътища. Вятърът вееше рошавата му коса, коженото му яке бе здраво пристегнато на шията, за да скрие факта, че по кожата му нямаше и следа от тен — така Галоуглас се готвеше да изпълни дълга си и отдавна даденото обещание да брани семейство Дьо Клермон, каквото и да му струва това.

— Галоуглас? Още ли си там? — Гласът на Верен долетя по телефона и го извади от унеса.

— Още съм тук, лельо.

— Кога тръгваш? — Тя въздъхна и подпря главата си с ръка. Още не можеше да се застави да погледне към Ернст. Горкият Ернст, беше се оженил съвсем съзнателно за вампир, но така се бе замесил в объркана история за кръв и страст, която се вихреше и точеше векове наред. Бе обещала на баща си и въпреки че Филип бе мъртъв, Верен нямаше намерение да го разочарова.

— Казах на Маркъс да ме чака вдругиден. — Галоуглас не би признал, че изпитва облекчение от решението на Верен, както и тя не би признала, че се двоуми дали да изпълни клетвата.

— Ще се видим там. — Така Верен щеше да има време да съобщи на Ернст новината, че ще трябва да поживее под един покрив с мащехата ѝ. Нямаше да е никак доволен.

— Лек път, лельо — успя да каже Галоуглас, преди тя да затвори.

Викингът прибра телефона в джоба си и се взря в морето.

Веднъж претърпя корабокрушение на този австралийски бряг. Харесваше брега, на който изплува тогава, беше като земноводно, изпълзяло от водата по време на буря, за да установи, че може да живее и на сушата. Посегна за цигарите си. Също като карането на мотор без каска, и пушенето беше начин да вири нос пред вселената, която му бе дала безсмъртие с едната ръка, но с другата му бе отнела всички, които обичаше.

— И това ще ми вземеш, нали? — попита той вятъра. Той изсвистя в отговор. Матю и Маркъс бяха много твърди по отношение на пасивното пушене. То нямало да ги убие, но това не означавало, че трябва да изтребват всички останали.

— Ако избием всички, какво ще ядем? — бе желязната логика на Маркъс. Странни идеи за вампир, но Маркъс бе прочут с тях, а и Матю не му отстъпваше. Галоуглас отдаваше тази им склонност на прекаляването с образование.

Допуши си цигарата и извади от джоба си малка кожена торбичка. В нея имаше двайсет и четири диска с диаметър два сантиметра и половина и половин сантиметър дебелина. Бяха отрязани от клон, който бе откършил от един ясен край дома на предците му. Всеки имаше един прогорен на повърхността знак, азбука на език, който вече никой не говореше.

Винаги бе изпитвал уважение към магията, дори преди да се запознае с Даяна Бишъп. По земята и моретата вилнееха сили, които никое същество не разбираше, и Галоуглас знаеше, че е по-добре да извърне глава, когато го наближат. Но не можеше да устои на руните. Те му помагаха да се движи през опасните води на съдбата.

Прокара пръсти по гладките дървени кръгчета и ги остави да се изсипят от ръката му като вода. Искаше да знае накъде духа вятърът — попътно за семейство Дьо Клермон или насреща?

Пръстите му застинаха и той изтегли руната, която щеше да му каже как стояха нещата. Нид — руната за отсъствие и желание. Галоуглас бръкна пак в торбичката, за да разбере по-добре какво носи бъдещето. Одал — знакът за дом, семейство и наследство. Извади и последната руна, тази, която щеше да му покаже как да осъществи изгарящото го желание да принадлежи някъде.

Рад. Тази руна беше объркваща, защото значеше едновременно пристигане и заминаване, началото и края на едно пътуване, първа среща и дългоочаквано завръщане. Шепата на Галоуглас се затвори около парченцето дърво. Този път значението му беше ясно.

— Лек път и на теб, лельо Даяна. И да доведеш и чичо ми — каза Галоуглас на морето и небето, преди да се качи пак на мотора си и да потегли към бъдещето, което вече нито можеше да си представи, нито да отлага.