Нощна сянка

— Не само в кожата, а и в кръвта, костите, космите, ноктите, навсякъде в тялото — обясни Матю.

— Хм. — Галоуглас потърка брадичката си. — И какъв точно въпрос имате предвид, когато казвате, че тази книга може да съдържа всички отговори?

— Защо се различаваме от човешките същества — просто рече Матю. — И защо вещица като Даяна може да износи дете на варг.

Галоуглас ни дари с лъчезарна усмивка.

— Имаш предвид твоето дете, Матю. Още в Лондон бях наясно, че леля е способна на това. Тя никога не е миришела другояче, освен като себе си — и като теб. Филип знаеше ли?

— Малцина знаеха — побързах да отговоря аз.

— Хенкок знаеше. Франсоаз и Пиер също. Предполагам, че на Филип му е било разказано всичко. — Галоуглас се изправи. — Е, тогава просто ще ида да взема книгата на леля. Щом е свързана с децата на Дьо Клермон, трябва да я имаме.

— Рудолф сигурно я е заключил здравата или я е пъхнал при себе си в леглото — предположи Матю. — Няма да е лесно да я вземеш от двореца, особено ако са открили Писториус и той в момента прави заклинания и всякакви пакости.

— Като стана дума за император Рудолф, можем ли да свалим онази огърлица от раменете на леля? Не мога да понасям проклетия символ.

— С удоволствие — казах, свалих веригата и хвърлих крещящия накит на масата. — Всъщност какво общо има този Орден на победения дракон с фамилия Дьо Клермон? Предполагам, че едва ли са приятели с Рицарите на Лазар, като се има предвид, че горкият уроборос беше частично одран и се душеше.

— Мразят ни и искат смъртта ни — с равен глас отговори Матю. — Дракулещи не одобряват широките възгледи на баща ми за исляма и отоманците и са се заклели да ни заличат. Така ще могат да изпълнят политическите си цели, без никой да им държи сметка.

— Освен това искат парите на Дьо Клермон — отбеляза Галоуглас.

— Дракулещи ли? — промълвих аз. — Но Дракула е човешки мит, целящ да всява страх от вампири. — Това бе митът на хората за вампирите.

— Подобно твърдение доста би изненадало патриарха на клана, Влад Дракона — обади се Галоуглас. — Макар че сигурно ще бъде доволен да научи, че ще продължава да ужасява хората и в бъдеще.

— Човешкият Дракула, онзи Дракон, известен като Набивача, е само един от люпилото на Влад — обясни Матю.

— Набивача беше гаден кучи син. За щастие вече е мъртъв и ни остава да се тревожим само за баща му, братята му и техните съюзници Батори. — Галоуглас изглеждаше донякъде ободрен.

— Според човешката легенда Дракула е живял векове и е възможно още да е жив. Сигурен ли си, че е наистина мъртъв? — не можех да повярвам.

— Гледах как Болдуин му откъсва главата и я заравя на петдесет километра от тялото му. Беше си съвсем мъртъв тогава и е съвсем мъртъв сега. — Галоуглас ме погледна с укор. — Не би трябвало да вярваш на тези човешки истории, лельо. В тях винаги има съвсем малко зрънце от истината.

— Мисля, че Бенджамин имаше подобна емблема с дракони. Хер Майзел му я даде. Забелязах сходството в цветовете, когато императорът извади накита.

— А ти ми каза, че Бенджамин е напуснал Унгария — обвинително се обърна Матю към племенника си.

— Напуснал я е. Кълна се. Болдуин му нареди да се махне, ако не иска да го сполети участта на Набивача. Трябваше да видиш лицето на брат си. И самият дявол не би посмял да не се подчини.

— Искам по изгрев-слънце да сме колкото се може по-далеч от Прага — мрачно заяви Матю. — Нещо изобщо не е наред, надушвам го.

— Идеята не е добра. Знаеш ли коя нощ сме? — попита Галоуглас. Матю поклати глава. — Валпургиевата. Запалили са огньове навсякъде около града и изгарят чучела на вещици — освен ако не успеят да си намерят някоя истинска, разбира се.

— Господи! — Матю отново прокара пръсти през косата си и се разроши здравата. — Поне огньовете ще ни осигурят известно отклоняване на вниманието. Трябва да измислим как да се промъкнем покрай стражите на Рудолф, да стигнем до личните му покои и да намерим книгата. После, с огньове или без, напускаме града.

— Ние сме варги, Матю. Ако някой може да открадне книгата, това сме ние — уверено заяви Галоуглас.

— Няма да е толкова лесно, колкото си мислиш. Може и да влезем, но дали ще излезем?

— Аз мога да помогна, господин Ройдън. — Гласът на Джак беше като флейта в сравнение с боботещия бас на Галоуглас и баритона на Матю.

Съпругът ми се обърна и го изгледа намръщено.

— Не, Джак — твърдо отсече той. — Няма да крадеш нищо, забрави ли? Пък и си бил само в конюшните на двореца. Нямаш представа къде да търсиш.

— Ъъъ… това не е съвсем вярно. — Галоуглас погледна засрамено. — Заведох го в катедралата. И в Голямата зала, за да види рисунките, които ги нарисува навремето на Рицарското стълбище. Ходил е също и в кухните. О — добави той, сякаш едва сега се сещаше, — беше и в менажерията, разбира се. Би било жестоко да не му покажа животните.

— Освен това е ходил в замъка и с мен — обади се Пиер от прага. — Не исках някой ден да тръгне сам да скита и да се изгуби.

— И къде по-точно го заведе, Пиер? — ледено попита Матю. — В тронната зала, за да подскача върху трона ли?