Нощна сянка

На първата, липсващата страница на Ашмол 782 имаше великолепна рисунка на дърво. Стъблото му бе цялото в чворове и чепове, дебело, но същевременно стройно. От горната му част се разпростираха клони, които се виеха из страницата и завършваха в дръзко съчетание от листа, яркочервени плодове и цветя. Беше като arbor Dianae, което беше нарисувала Мери с моята кръв и тази на Матю.

Когато се наведох към страницата, дъхът ми замря. Стъблото не беше от дървесина, сок и кора. Състоеше се от стотици тела — едни се гърчеха и мятаха в болка, други се преплитаха безметежно, трети бяха сами и уплашени.

В края на страницата с почерк от края на тринайсети век се мъдреше заглавието, дадено от Роджър Бейкън — «Истинската тайна на тайните».

Ноздрите на Матю се разшириха, сякаш се опитваше да разпознае миризма. Книгата наистина миришеше странно — на плесен, точно както бях забелязала и в Оксфорд.

Обърнах страницата. Тук беше изображението, изпратено до родителите ми — онова, което се бе запазило в дома на Бишъп толкова много години — феникс, обгърнал химическата сватба с крилете си, докато митичните и алхимични създания наблюдаваха единението на Слънцето и Луната.

Матю изглеждаше потресен и също се взираше в книгата. Намръщих се. Беше твърде далеч, за да я вижда ясно. Какво го беше изненадало?

Бързо прелистих химическата сватба. Третата липсваща страница се оказа изрисувана с два алхимични дракона с преплетени опашки и тела, вкопчени или в двубой, или в прегръдка — невъзможно бе да се каже кое от двете. От раните им валеше дъжд от кръв и се събираше в басейн, от който се подаваха десетки бледи голи фигури. Никога не бях виждала подобно алхимично изображение.

Матю застана зад рамото на императора и очаквах шокът му да се смени с възбуда при вида на новите изображения и наближаващото разкриване на тайните на книгата. Той обаче изглеждаше така, сякаш е видял призрак. Побелялата му ръка закриваше устата и носа му. Когато се намръщих загрижено, Матю ми кимна да продължа нататък.

Поех дълбоко дъх и обърнах на първото от странните алхимични изображения, които бях видяла в Оксфорд. Както и очаквах, тук бе малкото момиче с двете рози. Не очаквах обаче да видя, че всеки сантиметър около рисунката е покрит с текст. Беше странна смесица от символи и тук-там по някоя буква. В Бодлианската библиотека този текст бе скрит от заклинание, което бе превърнало тома в магически палимпсест. Сега, когато ръкописът бе непокътнат, тайният текст беше пред очите ми. Но макар да можех да го видя, не бях в състояние да го прочета.

Пръстите ми проследиха редовете. Докосването развали думите, превърна ги в лице, в силует, в име. Сякаш текстът се опитваше да ми разкаже история, засягаща хиляди създания.

— Бих ви дал всичко, което поискате — прошепна Рудолф и усетих горещия му дъх върху бузата си. Отново ме лъхна на лук и вино. Толкова се различаваше от чистата, пикантна миризма на Матю. И топлината на Рудолф беше отблъскваща, след като вече бях свикнала с ниската температура на вампира. — Защо избрахте тази книга? Тя не може да бъде разбрана, макар Едуард да е убеден, че в нея се съдържа велика тайна.

Дълга ръка се пресегна между нас и леко докосна страницата.

— Че защо, това е толкова безсмислено, колкото и ръкописът, който пробутахте на горкия доктор Дий. — Изражението на Матю не отговаряше на думите му. Рудолф можеше и да не забележи трептящия мускул на челюстта му, нито пък знаеше как фините бръчки около очите му стават по-дълбоки, когато е съсредоточен.

— Не е задължително — побързах да кажа аз. — Алхимичните текстове изискват изучаване и размишления, ако искаш да ги разбереш напълно. Може би ако прекарам повече време с книгата…

— Дори тогава човек трябва да има специалната Божия благословия — подчерта Рудолф и изгледа намръщено Матю. — Едуард е докоснат от Бог по начин, по който вие не сте, хер Ройдън.

— О, докоснат е, и още как — съгласи се Матю и погледна към Кели. Английският алхимик се държеше странно, след като томът не беше у него. Имаше нишки, които го свързваха с книгата. Но защо Кели бе свързан с Ашмол 782?

Щом въпросът се появи в главата ми, фините жълти и бели нишки между Кели и Ашмол 782 се преобразиха. Вместо обичайните стегнати връзки от два цвята или плетката от хоризонтални и вертикални нишки, тези се виеха около някакъв невидим център, също като панделки на подарък за рожден ден. Къси хоризонтални нишки свързваха извивките. Приличаше на…

Двойна спирала. Закрих уста с длан и вперих поглед в ръкописа. След като бях докоснала книгата, миризмата на плесен се беше пренесла върху пръстите ми. Беше силна, остра, като…

Плът и кръв. Погледнах Матю. Знаех, че изражението ми отразява шока, изписан на неговото лице.

— Не изглеждаш добре, mon coeur — загрижено рече той и ми помогна да се изправя. — Нека те отведа у дома.

Едуард Кели избра точно този момент да избухне.

— Чувам гласовете им. Говорят на езици, които не разбирам. Нима не ги чувате? — Той изстена отчаяно и запуши ушите си с длани.

— Какви ги дрънкате? — попита Рудолф. — Доктор Хайек, на Едуард му става нещо.