Нощна сянка

Очите на Матю, които не се откъсваха от дракона и пръста на императора, станаха напълно черни, когато Рудолф изрече обидната си забележка за френските саламандри. Опитах се да мисля като Мери Сидни и да измисля отговор, който би бил подходящ за периода и има изгледи да успокои вампира. Щях да се справя по-късно със засегнатия си феминизъм.

— Дали ще нося подаръка ви или не, зависи от съпруга ми, Ваше Величество — изрекох хладно, като се заставих да не се дърпам от пръста на Рудолф. Някои присъстващи ахнаха и си зашепнаха, но единствената реакция, за която ме беше грижа, бе тази на Матю.

— Не виждам причина да не го носиш до края на вечерта, mon coeur — любезно каза Матю. Вече не го интересуваше, че посланикът на кралица Елизабет звучи като френски аристократ. — В края на краищата, саламандрите и драконите са сродници. И едните, и другите ще изтърпят пламъците, за да защитят онези, които обичат. И е много мило от страна на императора да ти покаже книгата си. — Той се огледа. — Макар че май синьор Страда продължава да е все така некомпетентен, тъй като книгата не е тук.

Още един изгорен мост.

— Още не, още не — сопна се Рудолф. — Първо искам да представя на La Diosa нещо друго. Идете да видите гравирания орех от Малдивите. Той е единствен по рода си. — Всички, освен Матю, тръгнаха послушно в посоката, към която сочеше Страда. — Вие също, хер Ройдън.

— Разбира се — промърмори съпругът ми, имитирайки перфектно тона на майка си. Той бавно тръгна след останалите.

— Ето нещо, което специално поисках. Отец Йоханес ми помогна да се сдобия със съкровището. — Рудолф се огледа, но не успя да намери Писториус. Намръщи се. — Къде изчезна той, синьор Страда?

— Не съм го виждал, откакто напуснахме Голямата зала, Ваше Величество — отвърна Страда.

— Ти! — Рудолф посочи един слуга. — Иди да го намериш!

Човекът незабавно се втурна да изпълнява заповедта. Императорът се овладя и върна вниманието си към странния предмет пред нас. Приличаше на грубо издялан гол мъж.

— Това, La Diosa, е прочутият корен от Епендорф. Преди век някаква жена откраднала осветена нафора от църквата и я заровила по пълнолуние в градината си, за да стане почвата по-плодородна. На сутринта открили на мястото огромна зелка.

— Израснала от нафората ли? — Май нещо се беше изгубило в превода, освен ако не разбирах съвсем погрешно естеството на християнското причастие. Arbor Dianae[101] беше едно нещо; arbor brassiccie[102] — съвсем друго.

— Да. Било истинско чудо. И когато изкопали зелката, коренът ѝ приличал на тялото на Христос. — Рудолф ми подаде експоната. Беше украсен със златна диадема и инкрустиран с перли. Приех, че са добавени по-късно.

— Изумително — насилих се да ахна, като се мъчех да изглеждам заинтригувана.

— Една от причините да поискам да го видите е, че прилича на илюстрация от книгата, за която помолихте. Отавио, доведете Едуард.

Едуард Кели влезе, притиснал към гърдите си том в кожена подвързия.

Познах го веднага щом го видях. Цялото ми тяло настръхна, а книгата още беше в другия край на помещението. Силата ѝ бе осезаема — далеч по-осезаема, отколкото бе в Бодлианската библиотека през онази септемврийска нощ, когато целият ми живот се промени.

Това бе изгубеният ръкопис на Ашмол — преди да принадлежи на Елиас Ашмол и преди да се изгуби.

— Ще седнете тук, до мен, и ще разгледаме книгата заедно. — Рудолф посочи към масата и двата стола, поставени доста близо един до друг. — Дайте ми книгата, Едуард. — Императорът протегна ръка и Кели неохотно се раздели с тома.

Погледнах въпросително Матю. Ами ако ръкописът започнеше да сияе, както бе направил в Бодлианската библиотека, или проявеше някаква друга странност? И какво щеше да стане, ако не успея да попреча на ума си да се пита за книгата и нейните тайни? Точно сега изблик на магия щеше да означава пълна катастрофа.

«Точно затова сме тук» — казваше увереното му кимане.

Седнах до императора, а Страда поведе придворните към рога на еднорога. Матю се приближи още. Вперих поглед в книгата пред мен. Не можех да повярвам, че е дошъл моментът, в който най-сетне ще видя Ашмол 782 цял-целеничък.

— Е? — настоятелно попита Рудолф. — Ще я отворите ли?

— Разбира се — потвърдих и придърпах книгата. Никакви светлинки не изскочиха от страниците. За сравнение поставих ръка за момент върху обложката, както бях направила, когато свалях тома от библиотечния рафт. Тогава книгата беше въздъхнала, сякаш ме бе чакала да се появя. Този път обаче лежеше абсолютно неподвижна.

Отворих подвързаната с кожа дъска на обложката и разкрих празен лист пергамент. Мислите ми препуснаха към онова, което бях видяла преди месеци. Това бе листът, на който един ден Ашмол и баща ми щяха да напишат заглавието на книгата.

Докато обръщах страницата, изпитах същото чувство за необичайна тежест. А когато видях какво се разкрива пред мен, ахнах.