Нощна сянка

Главният надзирател ни посрещна при портата и ни въведе в онова, което някога е било болница «Света Мария Витлеемска». Господин Слефорд добре познаваше отец Хабърд и с постоянни раболепни поклони ни поведе към една от яките врати на изровения двор. Дори през дебелото дърво и каменните стени на стария средновековен приорат проникваха пронизителните писъци. Повечето прозорци нямаха стъкла и килиите бяха открити за стихиите. Вонята на гнило, мръсотия и старост беше зашеметяваща.

— Недейте — отказах протегнатата ръка на Хабърд, когато влязохме в усойния тесен коридор. Имаше нещо омерзително в това да приемам помощта му, когато бях свободна, а затворените тук не получаваха абсолютно никакви грижи.

Вътре бях засипана от призраците на предишни затворници и съдраните нишки, които се виеха около сегашните измъчени обитатели. Справих се с ужаса, като се заех с мрачни математически упражнения, делях мъжете и жените на по-малки групи и ги събирах по различни начини.

Наброих двайсетина души, докато вървяхме по коридора. Четиринайсет от тях бяха демони. Шестима от двайсетте бяха напълно голи, а други десет бяха в дрипи. Някаква жена в мръсен, но скъп мъжки костюм се взираше в нас с открита враждебност. Тя бе от трите човешки същества на това място. Имаше също две вещици и един вампир. Петнайсет нещастници бяха оковани за стената, за пода или и за двете. Четирима от другите пет не бяха в състояние да станат, клечаха, бърбореха и чегъртаха камъка. Един от пациентите беше свободен и танцуваше гол по коридора пред нас.

Едно помещение имаше врата. Нещо ми подсказа, че Луиза и Кит се намират зад нея.

Надзирателят отключи вратата и почука рязко. Когато не получи отговор, заблъска с юмрук.

— Чух ви още първия път, господин Слефорд. — Галоуглас изглеждаше определено раздърпан, с пресни драскотини по бузата и кръв по дублета си. Със закъснение ме видя да стоя зад Слефорд. — Лельо.

— Искам да вляза.

— Това не е добра… — Викингът ме погледна отново и се дръпна настрани. — Луиза изгуби доста кръв. Гладна е. Стой далеч от нея, освен ако не искаш да бъдеш ухапана или одрана. Изрязах ноктите ѝ, но за зъбите не мога да направя кой знае какво.

Макар нищо да не се изпречваше на пътя ми, останах на прага. Прекрасната, жестока Луиза беше окована за желязна халка в каменния под. Роклята ѝ бе станала на парцали и бе напоена с кръв от дълбоките рани в шията ѝ. Някой беше демонстрирал господството си над Луиза — някой по-силен и по-разгневен от нея.

Затърсих в сенките, докато не открих тъмна фигура, приклекнала над някаква купчина на пода. Главата на Матю се вдигна; лицето му бе призрачно бледо, очите — черни като нощ. По него нямаше нито едно петънце кръв. Подобно на предложението на Хабърд за помощ, чистотата му беше някак омерзителна.

— Трябваше да си у дома, Даяна. — Той се изправи.

— Аз съм точно там, където трябва, благодаря. — Тръгнах към съпруга си. — Неистовата кръвожадност и опиумът не са добра комбинация, Матю. Колко от кръвта им изпи?

Купчината на пода се размърда.

— Тук съм, Кристофър — обади се Хабърд. — Вече никой няма да ти навреди.

Марлоу заплака от облекчение и тялото му се разтърси от риданията.

— Бедлам не е в Лондон, Хабърд — хладно рече Матю. — Не се намираш в района си и Кит е извън закрилата ти.

— Господи, пак се почва. — Галоуглас затвори вратата пред зашеметения Слефорд. — Заключи! — излая той през дървото и удари с юмрук, за да подчертае заповедта си.

Луиза скочи на крака, когато резето изщрака. Веригите на глезените и китките ѝ издрънчаха. Една от тях се скъса и аз подскочих, когато брънките иззвъняха по пода. От коридора съчувствено задрънчаха други вериги.

— Не кръвта ми, не кръвта ми, не кръвта ми — нареждаше Луиза. Беше се залепила плътно до отсрещната стена. Когато погледите ни се срещнаха, тя изскимтя и се извърна. — Махай се, fantome. Вече умрях веднъж и не се страхувам от призраци като теб.

— Млъкни. — Гласът на Матю бе тих, но се разнесе из помещението с достатъчна сила, за да накара всички ни да подскочим.

— Жадна — изграчи Луиза. — Моля те, Матю.

Чуваше се равномерен звук на капеща течност по камъка. Тялото на Луиза потръпваше при всяко капване. Някой беше окачил за рогата глава на елен, чиито празни очи се взираха в нищото. Кръвта канеше капка по капка от отрязаната шия на пода, малко извън обсега на веригите на Луиза.

— Стига си я изтезавал! — Пристъпих напред, но ръката на Галоуглас ме задържа.

— Не мога да позволя да се намесваш, лельо — твърдо рече той. — Матю е прав. Мястото ти не е тук.

— Галоуглас. — Матю поклати предупредително глава. Галоуглас пусна ръката ми и изгледа предпазливо чичо си.

— Е, добре тогава. Нека отговоря на предишния ти въпрос, лельо. Матю пи от кръвта на Кит само толкова, колкото да поддържа кръвожадната си ярост. Това може да ти потрябва, ако искаш да разговаряш с него. — Галоуглас ми подхвърли нож. Не посегнах да го уловя и той издрънча на пода.