Нощна сянка

— Отец Хабърд — извиках, когато той се завтече да прибере подопечния си. — Действията на Кит в Гринуич ще бъдат забравени, стига случилото се тук да си остане между тези стени.

— Нима ми обещавате това от името на всички Дьо Клермон? — повдигна белите си вежди Хабърд. — Съпругът ви трябва да ми даде това уверение, не вие.

— Ще трябва да се задоволите с моята дума — казах, решена да не отстъпвам нито крачка.

— Добре, мадам Дьо Клермон. — За първи път Хабърд използва това обръщение. — Вие наистина сте дъщеря на Филип. Приемам условията на семейството ви.

Дори след като напуснахме Бедлам, усещах мрака на лудницата полепнал по мен. Матю също го усещаше. Той ни следваше навсякъде в Лондон, правеше ни компания на вечеря, посещаваше с нас приятели. Имаше само един начин да се отървем от него.

Трябваше да се върнем в нашето настояще.

Без обсъждане или съзнателни планове и двамата започнахме да си подреждаме нещата, да прекъсваме нишките, които ни свързваха с миналото, което споделяхме. Франсоаз възнамеряваше да се присъедини към нас в Лондон, но ние ѝ пратихме вест, че ще останем в «Старата ложа». Матю проведе дълги и сложни разговори с Галоуглас за лъжите, които трябваше да каже племенникът му, за да не разкрива на Матю от 16-и век, че е бил временно заместен от бъдещия си аз. Матю от 16-и век не биваше да се вижда с Кит или Луиза, тъй като на тях не можеше да се има доверие. Уолтър и Хенри също трябваше да бъдат залъгани с някаква история, която да обясни отклоненията в поведението му. Матю изпрати Хенкок в Шотландия, за да се подготви за нов живот там. Аз работех с баба Алсъп и усъвършенствах възлите, които щях да използвам при изтъкаването на магията, която да ни отнесе в бъдещето.

Матю ме чакаше при Сейнт Джеймс Гарликхайт след един от тези уроци и ми предложи да минем през двора на катедралата на път към дома. До Еньовден оставаха две седмици и дните бяха слънчеви и ярки въпреки постоянния покров на Бедлам.

Макар че съпругът ми още изглеждаше изпит след преживяното с Луиза и Кит, беше почти като навремето, когато спряхме при книжарите, за да видим последните заглавия и новини. Четях поредния залп от войната на думи между двама разпалени студенти от Кембридж, когато Матю се вцепени.

— Лайка. Дъбови листа. И кафе. — Главата му се завъртя в търсене на непознатата миризма.

— Кафе ли? — ахнах, учудена как нещо, което все още не бе достигнало до Англия, би могло да изпълва с миризмата си въздуха около «Свети Павел». Но Матю вече не беше до мен, за да ми отговори. Пробиваше си път през тълпата с меч в ръка.

Въздъхнах. Той не можеше да се сдържи да не хукне след всеки крадец на пазара. Понякога ми се искаше зрението му да не е толкова остро и моралният му компас да не е така абсолютен.

Този път преследваше мъж, който бе десетина сантиметра по-нисък от мен, с гъсти кафяви къдрици, в които се виждаха сиви косми. Мъжът бе слаб и леко прегърбен, сякаш беше прекарал прекалено много време над книгите. Нещо в него размърда спомените ми.

Мъжът усети приближаващата опасност и се обърна. За съжаление, носеше окаяно малък кинжал, не по-голям от нож за хартия. Такова оръжие нямаше да му послужи особено срещу Матю. Забързах към съпруга си с надеждата, че няма да се стигне до кръвопролитие.

Матю сграбчи с такава сила ръката на нещастника, че нелепото оръжие падна на земята. Вампирът притисна с коляно жертвата си в една сергия за книги и опря плоската страна на меча във врата му. Едва сега проумях кого виждам.

— Тате? — прошепнах. Беше невъзможно. Взирах се невярващо в него, а сърцето ми биеше бясно от вълнение и смайване.

— Здравейте, госпожице Бишъп — поздрави баща ми, откъсвайки поглед от острието на Матю. — Радвам се да ви видя тук.

37.

Баща ми изглеждаше спокоен, макар и озовал се пред непознат въоръжен вампир и собствената си пораснала дъщеря. Единствено лекото потреперване на гласа му и побелелите кокалчета на ръката, вкопчила се в сергията, издаваха колко е нервен.

— Доктор Проктър, предполагам. — Матю се дръпна и прибра меча в ножницата си.

Баща ми пооправи практичната си кафява дреха. Изобщо не се връзваше с обстановката. Някой, вероятно майка ми, се беше опитал да преправи жакет като онзи на Неру в някакво подобие на свещеническо облекло. Бричовете му също бяха твърде дълги и повече приличаха на нещо, което би носил Бен Франклин, а не Уолтър Рали. Но познатият глас, който не бях чувала от двайсет и шест години, си беше абсолютно същият.

— Доста си пораснала за последните три дни — несигурно рече той.

— А ти изглеждаш точно какъвто те помня — измънках, все още потресена от факта, че го виждам да стои пред мен. Без да забравям, че двама магьосници и един варг могат да се окажат твърде много за тълпата, и без да съм сигурна какво да правя в новата ситуация, подех светски разговор.

— Искаш ли да дойдеш у нас на по питие? — предложих неловко.

— Разбира се, скъпа. С огромно удоволствие — кимна предпазливо той.