Нощна сянка

— Ти си нещо повече от тази болест, Матю. — Прекрачих ножа и отидох до него. Стояхме толкова близо един до друг, че полите ми докосваха ботушите му. — Остави отец Хабърд да се погрижи за Кит.

— Не — категорично заяви Матю.

— Какво би казал Джак, ако те види такъв? — Бях по-склонна да използвам чувството за вина, отколкото стомана, за да накарам Матю да дойде на себе си. — Ти си неговият герой. А героите не измъчват своите приятели и роднини.

— Те се опитаха да те убият! — Ревът на Матю отекна в малката килия.

— Не бяха на себе си от опиати и алкохол. Не знаеха какво правят — отвърнах. — И бих казала, че същото се отнася и за теб в сегашното ти състояние.

— Не се заблуждавай. И двамата много добре са знаели какво правят. Кит се е опитвал да се отърве от препятствие към щастието му, без да му пука за никого другиго. Луиза е била обхваната от същите жестоки подтици, на които се отдава от деня, когато я направиха. — Матю прокара пръсти през косата си. — Аз също знам какво правя.

— Да. Наказваш себе си. Убеден си, че биологията е съдба, поне доколкото се отнася до собствената ти кръвожадна ярост. И затова си мислиш, че си също като Луиза и Кит. Поредният безумец. Помолих те да престанеш да отричаш инстинктите си, Матю, а не да се превръщаш в техен роб.

Този път, когато направих крачка към сестра му, тя скочи към мен, като пръскаше слюнки и ръмжеше.

— А това е най-големият ти страх от бъдещето — че ще се превърнеш в животно, оковано и очакващо поредното наказание, защото си го заслужаваш. — Отстъпих към него и хванах раменете му. — Ти не си такъв, Матю. Никога не си бил.

— Казах ти вече да не гледаш романтично на мен — настоя той. Откъсна погледа си от моя, но не и преди да видя отчаянието в очите му.

— Значи го правиш и за мое добро, така ли? Опитваш се да докажеш, че не заслужаваш любов? — Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Посегнах към тях и ги отворих насила, след което ги сложих на корема си. — Докосни детето ни, погледни ме в очите и ни кажи, че няма надежда тази история да завърши по различен начин.

Подобно на нощта, в която чаках да пие от вената ми, времето се разтегли безкрайно, докато Матю се бореше със себе си. Сега, както и тогава, не можех по никакъв начин да ускоря нещата или да му помогна да избере живота пред смъртта. Той трябваше да хване крехката нишка на надеждата без никаква помощ от моя страна.

— Не зная — накрая призна. — Навремето мислех, че любовта между вампир и вещица е нещо неправилно. Бях сигурен, че четирите вида са отделни. Приемах смъртта на вещици, ако това означаваше, че вампирите и демоните могат да оцелеят. — Макар зениците му все още да бяха много широки, в очите му се появи ярка зелена ивица. — Казвах си, че лудостта у демоните и слабостта у вампирите е сравнително скорошно явление, но като гледам Луиза и Кит…

— Не знаеш. — Сниших гласа си. — Никой от нас не знае. Перспективата е плашеща. Но ние трябва да се надяваме на бъдещето, Матю. Не искам децата ни да се родят под същата тази сянка, да мразят и да се страхуват от това какво са.

Бях сигурна, че ще продължи да ми се опъва, но той запази мълчание.

— Остави Галоуглас да поеме отговорност за сестра ти. Позволи на Хабърд да се погрижи за Кит. И се опитай да им простиш.

— Варгите не прощават толкова лесно, колкото топлокръвните — промърмори Галоуглас. — Не можеш да искаш от него подобно нещо.

— Матю го поиска от теб — изтъкнах.

— Да. И аз му заявих, че най-доброто, на което може да се надява, е евентуално да забравя след време. Не изисквай от Матю повече, отколкото може да даде, лельо. — В гласа на викинга се долавяше предупреждение.

— Бих искала да забравя, вещице — обади се Луиза превзето, сякаш правеше избор на плат за ново облекло. Махна с ръка във въздуха. — Всичко това. Използвай магията си и направи така, че тези ужасни сънища да изчезнат.

Можех да го направя. Виждах нишките, които я свързаха с Бедлам, с Матю и с мен. Но макар да не исках да я измъчвам, не бях толкова милостива, че да ѝ дам покой.

— Не, Луиза — казах. — Ще помниш Гринуич до края на дните си, а също така мен и дори как нарани Матю. Нека споменът бъде твоят затвор, а не това място. — Обърнах се към Галоуглас: — Увери се, че няма да представлява опасност за себе си или за някого друг, преди да я освободиш.

— О, на никаква свобода няма да се радва тя — подчерта Галоуглас. — Оттук отива там, където я изпрати Филип. И след като приключи с нея, дядо ми никога няма да ѝ позволи да се скита отново.

— Кажи им, Матю! — замоли се Луиза. — Разбираш какво с тези… неща да пълзят в черепа ти. Не мога да ги понасям! — Тя заскуба косата си с окованата си ръка.

— А Кит? — попита Галоуглас. — Сигурен ли си, че искаш да го поеме Хабърд, Матю? Хенкок би се отървал от него с най-голямо удоволствие.

— Той е създание на Хабърд, не мое. — Тонът на Матю бе абсолютно категоричен. — Не ме интересува какво ще стане с него.

— Онова, което направих, бе от любов… — започна Кит.

— Напротив, от злоба — изтъкна Матю и обърна гръб на най-добрия си приятел.