Опарени

Спенсър си пое дълбоко дъх, оправи връзките на банските си и бутна скърцащата врата. Вътре беше толкова горещо, че тя веднага започна да се поти. Единственото осветление в стаята идваше от тлеещите въглени в ъгъла. Тя веднага разбра, че някой седи на най-долното стъпало. Растите му висяха отпуснати върху раменете и той беше увил кърпа около хълбоците си.

Стомахът й се сви. Това щеше да е много, много трудно.

— Радвам се да те видя тук — каза той с флиртаджийски тон, и бавно се изправи.

— Рифър, аз… — започна Спенсър, но Рифър плъзна ръце по гърба й и устните му докоснаха шията й. Спенсър затвори очи и изстена. Той миришеше толкова хубаво

на лимон и сол.

— Рифър, почакай. — Спенсър се отдръпна от него и се опита да успокои дишането си.

— Какво има? — Попита задъхано той. — Да не е твърде горещо? Искаш ли да се разхладим в басейна?

Спенсър преглътна тежко.

— Искам, но… Рифър, не мисля, че мога да продължавам с това.

Рифър я погледна втренчено. Единственият звук в помещението бе поскръцването на дъските.

— Защо? — попита той с треперещ глас.

Спенсър избърса една капчица пот от очите си.

— Заради Наоми — рече тя.

— Какво заради нея?

Тя седна на пейката и се загледа в сумрака. Само да можеше да му каже истината. Това е момичето, което и без това иска да ме убие

 — искаше й се да може да изрече. — Убивала е и преди. Нямам представа на какво е способна. Освен това се намираме насред океана, няма къде да се скрием, няма никаква полиция

…

Но не можеше. Вместо това се прокашля.

— Тя наистина те харесва.

— Но аз не я харесвам. — Гласът му прозвуча озадачено.

Спенсър зачопли коричката на една раничка на коляното си. Внезапно се досети нещо и вдигна глава.

— Нали каза, че си се запознал с Наоми на едно парти в Принстън. Кога беше това?

— Преди месеци. Много преди да те срещна.

— Тя идвала ли е и друг път?

Рифър се замисли за миг.

— Да. Същия уикенд, когато ти беше в Принстън заради онази работа с гурме клуба. Но срещата ни беше кратка — нищо не се случи.

Спенсър примигна.

— Наоми е била там онзи

уикенд?

— Да. Защо?

Сърцето й затупка.

— Беше ли на партито, където… се случи инцидентът с курабийките? — Тя затвори очи и си представи всички ученици, натъпкани в онази къща. Не беше видяла Наоми, но пък беше толкова надрусана, а и цялото й внимание бе съсредоточено върху Харпър и останалите момичета от Айви.

— Не, на друго. — Рифър сбърчи вежди. — Има ли значение?

— Не, няма — отвърна Спенсър със слаб глас. Виеше й се свят. Ако Наоми е била в Принстън същия уикенд, когато Спенсър отиде на потлъка на Айви, възможно бе тя да бе добавила ЛСД в курабийките с марихуана. Не беше ли чула Спенсър зловещо хихикане, когато застана пред входа на Айви хаус? Не зърна ли една руса глава, същата като на Наоми, да се скрива в гората?

Възможно ли бе катастрофата на Хана да беше поставила началото на всичко това? Спенсър я беше умолявала да разкаже всичко. След Ямайка те нямаха нужда от тежестта на една нова тайна. Хана бе поклатила глава. „Не мога да причиня това на кампанията на татко“, бе казала тя няколко дни по-късно. Двете със Спенсър седяха в „Уърдсмит“, книжарница, която се намираше близо до „Роузууд дей“.

— Но ти дори не си виновна — рече Спенсър, потропвайки с крак. — Онази кола просто е изскочила от никъде, а после е изчезнала.

— Поне така мисля, че стана. — Хана затвори очи, сякаш се опитваше да си припомни сцената. — Но вече не съм съвсем сигурна. Може да съм се намирала в погрешното платно. Дъждът беше твърде силен, пътят криволичеше и…

Гласът й секна и тя скри лице в шепите си. Известно време единственият звук в книжарницата беше класическата музика, която се носеше от колоните. Спенсър погледна телефона си; беше получила съобщение от Финиъс, приятел от лятната програма на Университета на Пенсилвания, която посещаваше, в което той я питаше дали иска да дойде на купона същата вечер. Тъкмо се накани да му отговори, когато зърна някаква фигура между рафтовете, която беше вирнала главата си. Човекът бързо се скри от погледа й, преди Спенсър да успее да го види, но като че ли косата му имаше същия цвят като на Наоми.

Спенсър погледна предпазливо Рифър.

— Просто точно в момента не искам никой да ми се сърди.

Рифър повдигна ръце.

— Ще помогне ли, ако й кажа да ме остави на мира?

— Не го прави! — отвърна бързо Спенсър. — Аз… просто смятам, че не трябва да започваме нищо, докато не слезем от кораба.

Рифър изглеждаше съсипан.

— Наистина ли смяташ, че така е най-добре?

— Да.

Двамата се отдръпнаха един от друг. Рифър й обърна гръб и пооправи кърпата около хълбоците си. Спенсър направи грешката да погледне към мократа му кожа и широките му гръбни мускули. Стомахът й се сви. Като че ли придърпвана от невидими конци, тя отново се наведе към него. Той я притисна към дървената стена и силно я целуна.

— Знаех си, че не можеш да ми устоиш — пошегува се Рифър.

Спенсър се засмя смутено.