Опашката на скорпиона

Моруд не отговори веднага. Това беше лудост, беше тъпотия, но алтернативата беше продължаване на престрелката. Един бог знаеше как щеше да завърши. Сигурно Уотс криеше нещо в ръкава си… вместо да обърква всичко, май беше по-добре да го остави да се развива.

— Давам дума — обяви той.

— Добре, Белингейм, хайде да го направим!

Моруд излезе иззад ъгъла, откъдето улицата се виждаше добре. Белингейм излезе иззад една стена, един револвер бе пъхнат в кобура на колана, а зад него се развяваха пешовете на шлифера. От другата страна на града се появи Уотс с каубойската си шапка и с двата шестзарядни миротвореца, закопчани с колана на кръста. Ръкохватките, издадени над орнаментираните кобури „Слим Джим“, сочеха назад.

Боже, все едно се бяха върнали назад във времето. Стояха на четиресет и пет метра един от друг, а това си беше доста разстояние за стрелба с револвер, дори ако имаш време да ползваш мерник. Но ето ги там, готови да стрелят от хълбок, а Уотс имаше само един останал патрон.

— Готов ли сте да си опитате късмета? — извика шерифът.

Белингейм кимна.

— На три. Едно, две, три!

Белингейм извади пистолета, но в същия миг Уотс се дръпна неочаквано встрани, завъртайки се с атлетизма на балетист. Стрелбата беше неуспешна.

— Мамка му! — Белингейм понечи да стреля отново, но в този миг забавяне Уотс извади револвера и стреля с удивителна бързина, задействайки чукчето на миротвореца с длан, и ругатните на противника му бяха прекъснати от куршума в устата. Той залитна с гъргорещ вик, падна назад и повече не помръдна.

След като се съвзе от шока, Моруд излезе иззад стената и отиде в средата на улицата, вторачен в Белингейм. Очите на мъжа бяха широко отворени от изненада, а в прахта под него се стичаше кръв.

— Мамка му — възкликна Уотс, докато прибираше револвера, — лош изстрел.

— Лош изстрел? — смая се Моруд. Никога не беше виждал нещо подобно.

— Два сантиметра и половина по-ниско. Целех се в носната кост.

— Практикувал ли си тази маневра?

— През по-голямата част от живота си.

— А когато извади едновременно двата револвера? И това ли си практикувал?

— Откакто станах на пет — отговори Уотс. — Исках да бъда най-бързият стрелец на Запад. Упражнявах всички стари движения, макар да знаех, че са просто част от историята. — Той замълча. — Приятно е, когато ги използваш наистина.

Когато закрачиха по посока на пикапите, Моруд видя как шерифът се усмихва сякаш на себе си.

59.

Нора скоро влезе в ритъма на катеренето: правеше едно движение, след това изчакваше и се заемаше със следващото. Стръмната скала постепенно ставаше по-полегата и накрая тя успя да се прехвърли през ръба на горния край. Скип я последва, претърколи се и легна по гръб.

— Мамка му! — измърмори той, докато си поемаше дълбоко въздух.

— Накъде ще вървим? — попита Кори. — Не можем да хукнем безцелно.

— Най-близкият населен град трябва да е Сан Антонио — каза Нора. — Има най-малко шейсет и четири километра дотам.

— Можем да говорим, докато вървим — отбеляза Скип и скочи на крака.

Те потеглиха на бегом по протежение на билото. То зави на север, отвеждайки ги по-дълбоко в планината, която се извисяваше над тях подобно на трион с множеството си върхове.

— Съвсем скоро генералът ще изпрати срещу нас всякакви гадости — предупреди Кори. — Не можем да се крием дълго дори в планината. Трябва да разработим план.

— Съгласен съм — каза Скип, — но какъв?

Никой не отговори. Нямаше друг план, помисли си Нора, освен да продължават да вървят. Шейсет и четири километра до Сан Антонио? Абсурд! Трябваше да пресекат пеша пустинята Хорнада дел Муерто, за да стигнат там, а тя беше една от най-страшните в страната. Дори и да не ги преследваха безпилотници, нямаше да оцелеят без вода. Обаче къде другаде можеха да отидат?

Крачеха по протежение на билото колкото можеха по-бързо в тъмнината. След четвърт час Нора, която хвърли поглед назад, забеляза, че започнаха да се появяват светлинки.

— Виждате ли? — попита тя.

— Да се спуснем в следващата долина — предложи Скип. Той се упъти към склона на хълма и двете жени го последваха, опитвайки се да пазят равновесие в мрака върху покрития с камъчета сипей. Стигнаха до дъното на долината — песъчливо корито на пресъхнала река, осеяно с бодливи храсталаци. Скип пое надолу по течението.

— Не сме много далеч от къщата на стария Гауер в ранчото му — каза Нора.

— Бихме ли могли да се скрием там? — попита Кори, после сама си отговори: — Не, прекалено очевидно е.

Нора отново погледна назад.

Светлините бяха може би на километър след тях.

— Няма да успеем да им избягаме — въздъхна Кори.

— Продължаваме да се движим — настоя Скип. — И ще им се изплъзнем. Ако не го направим, сме мъртви.

Тясната долина премина в малка равнина, осеяна с хълмчета и купчини камъни. Светлините пак се показаха зад тях. Внезапно Нора чу свистене, последвано от трясъка на пушечен изстрел. Хвърлиха се върху тревата, докато още куршуми прелитаха с вой над главите им или се забиваха с глух тътнеж в земята.