Опашката на скорпиона

Специалният агент, който отговаряше за случая, идваше с отделно превозно средство — джип „Чероки“, който принадлежеше на областната шерифска служба в Сокоро. Той спря от другата страна и агентът — това можеше да е само агентът — слезе от страната на пътника. Шерифът слезе от противоположната врата, закичен с голямата си сребърна звезда.

Хъки направо не можа да повярва на очите си. Никога не беше виждал толкова млад агент. По дяволите, дотам ли беше стигнало ФБР, че да наема жени като тази, която сигурно и пет лицеви опори не можеше да направи? Със сигурност е някое от онези назначения по линия на равенството на половете. Поне не беше грозна.

Обърна се към Алфиери и тихо подсвирна.

— Виж това.

Специалният агент, бледа и късо подстригана, дойде при тях заедно с шерифа, който беше почти толкова млад, колкото нея. Едното ухо на шерифа беше превързано. И той беше странна птица с тези шесткамерни револвери на двата хълбока.

Агентът протегна ръка и той забеляза, че на единия пръст липсва една фаланга.

— Корин Суонсън.

— Брад Хъки.

— Милт Алфиери.

— Дон Кетърман.

— Хоумър Уотс.

Хоумър. Какво име?! Хъки направо очакваше да види стрък слама да стърчи от превръзката на ухото на младежа. Докато гледаше оръжията му, Хъки се запита дали човекът знае за съществуването на интернет. Или може би дори за електричеството?

Всички стояха под слънчевите лъчи и си стискаха ръцете, докато над главите им се въртяха и грачеха гарваните.

— Благодаря, че бихте този път — каза Суонсън. — За съжаление не е от най-добрите в щата.

— Съгласен — кимна Хъки. — И така, къде е местопрестъплението?

Тя посочи една порутена сграда малко извън града.

— Тялото беше намерено в мазето. Обаче още не сме сигурни дали наистина е местопрестъпление.

Двамата сътрудници на Хъки започнаха да разтоварват оборудването.

— Имате ли представа каква е била сградата?

— Почти сигурно е, че се е ползвала с лошо име — отговори Уотс.

Хъки се изсмя.

— Ако питате мен, не е много представителна за публичен дом. Е, Хоумър, каква е историята на този град?

Уотс свали каубойската си шапка, избърса потта от челото си и отново я нахлупи.

— За кратко е бил оживено малко градче, докато от рудника са вадили злато. В един момент обаче златото започнало да намалява. Рухнала и шахта, имало множество жертви и малко след това градът е бил изоставен.

— Жертви, а?

— Десетина мъже. Били затрупани в шахтата.

Хъки кимна. Винаги беше проявявал аматьорски интерес към златните мини. Когато свършат с работата, сигурно ще си заслужава да се върне тук, за да ѝ хвърли едно око. Можеше да има ценни находки и разни любопитни неща, готови за вземане. А като се имаше предвид неговата ежедневна работа, той беше специалист по намиране на точно такива неща. Например онзи стар кладенец в сянката на нещо, което приличаше на останките на обор. Хората нямат представа колко ценности са изгубени на дъното на кладенец. Разбира се, този не е виждал кофа от най-малко сто години.

Отидоха до съсипания публичен дом и спряха пред входа за мазето.

Хъки клекна и надникна вътре, осветявайки мястото с фенерче.

— Ей, Кори — каза, — направи едно резюме за мен.

Суонсън клекна до него.

— Трупът лежеше опрян в далечната стена — обясни тя. — Вижда се разкопаното място. Вече махнахме и пресяхме по-голямата част от пясъка.

Хъки се обърна.

— Дон, хайде за всеки случай да го пресеем отново.

Взе лопата и започна да се спуска, а Милт го последва. Кетърман подаде още лопати, трион, боен чук и сито в рамка. Хъки разгъна ситото.

— Момчета, прехвърлете през ситото целия пясък от едната страна на другата.

Хъки сложи лицева маска и се зае да пресява пясъка от всяка пълна лопата през ситото. Вдигна се прах. Беше благодарен, че е прохладен есенен ден. През лятото тук, в мазето на публичния дом, щеше да е ад. Докато финият сух пясък падаше през ситото, започнаха да се появяват разни неща: счупени бутилки, евтини прибори за хранене, копчета, кутии за тютюн, гвоздеи. Обаче всички те бяха безполезни, защото нямаше нищо от времето на трупа.

Внезапно от ситото отскочи кост.

— Опа! — възкликна Хъки. Вдигна я, после я обърна. — Я гледайте какво има тук! Раменна кост! — Погледна към вратата на мазето, откъдето агентът на ФБР ги наблюдаваше. — Изглежда сте пропуснали една — подвикна той и размаха костта.

Суонсън се плъзна надолу по пясъка, приближи се, докато пътьом си слагаше нитрилови ръкавици. Хъки ѝ подаде костта. Тя я оглежда известно време.

— Хм, мисля, че това е овчи пищял.

Хъки се вторачи в нея за малко. Не беше за вярване, че тази е агент на ФБР. Той се наклони назад и се засмя гърлено.

— Овчи пищял? Ти гъбаркаш ли се с мен? През целия си живот идентифицирам кости, така че можеш да ми вярваш. Щом видя раменна кост, знам какво е. — След това се обърна. — Алфиери, прибери това в плик за доказателства. — Подхвърли я на Алфиери, който я улови и пъхна плик с цип, после надписа етикета с маркер.

Хъки се обърна отново към агента на ФБР с усмивка.

— Овчи пищял, друг път.