Опашката на скорпиона

Хъки тръгна пръв и за нейно облекчение установи, че знае много добре какво прави. Всъщност толкова умело се справяше, че сигурно беше бивш военен. Със сигурност имаше нужната физика. Може би начинанието нямаше да се окаже толкова лошо.

Когато стигна долу и се откачи от въжето, Хъки даде знак и тя започна да се спуска. Няколко минути по-късно двамата стояха срещу входа на рудника.

— Значи смятате, че този тип е проучвал или се е готвил да проучи тази мина? — попита Хъки.

— Да.

— Добре, нека видим дали ще намерим онова, което е търсил. Може би се е опитвал да стигне до телата на загиналите миньори.

Двамата сложиха челници и пристъпиха в тунела. Хъки вървеше отпред, а Кори го следваше. Беше груб хоризонтален коридор, пробит и взривен право в скалата без укрепване с дървени греди или подпори. В средата бяха положени релси за извозване на количките с рудата.

— Представете си само — подхвърли Хъки — да сте затрупана от срутване в шахтата. Без храна, светлина и въздух. Чудя се кое първо ги е довършило. — Той подуши. — Тук поне не мирише. Страхувах се, че ще вони на мърша. — Хъки се изкиска.

— Много хора са изгубили живота си — изтъкна Кори. — Проявете малко уважение.

Хъки измърмори нещо под нос, но предположенията му за съдбата на миньорите секнаха.

След като навлязоха на около петнайсет метра, естествената светлина започна да отслабва. Хъки спря и освети с челника пода, покрит с навят от вятъра пясък и прахоляк.

— Не виждам отпечатъци от стъпки. Изглежда, от дълго време никой не е припарвал тук — обяви той.

Кори кимна, после спря, за да направи няколко снимки със служебния фотоапарат.

Продължиха напред, а Кори спираше на всеки няколко минути, за да прави снимки. Като се изключат релсите, тунелът беше празен, докато след около стотина метра не стигнаха до излязла от релсите количка от дърво и желязо, наполовина пълна със скални парчета. Тя направи още една поредица снимки и взе две проби от скалата за анализ. Отвъд количката стоеше ръждясала желязна машина с цилиндричен чук, маховик и лост.

— Ловя бас, че не сте виждали такова нещо досега.

— И какво е?

— Преносима трошачка за руда. Слагаш голямо парче скала вътре, навиваш маховика и го трошиш на парчета, които по-лесно могат да бъдат сортирани и извозени.

— Интересно.

Бавно слизаха все по-дълбоко. Въздухът сякаш започна да става по-хладен и тежък. Единствената светлина сега идваше от техните челници. Постепенната извивка на тунела беше скрила от погледите им входа. Продължиха още стотина метра надолу, докато не стигнаха до голямо срутване. Кори смяташе, че вижда тук-там следите от безплодните и почти жалки усилия да се пробие път през скалната маса.

Тя се вторачи в купчина дърво и каменни отломки, в рухналия таван, докато си припомняше какво беше казал преди това Фаунтин, адвокатът, за гробището в Хай Лоунсъм. Според него телата все още лежаха някъде там зад стената от отломки. Макар че бяха дълбоко в хоризонталната шахта, сякаш леден вятър разбърка косата ѝ, карайки я да потрепери в плътния мрак.

— Мършата трябва да е зад тези скали — оповести Хъки. Видя го как стрелна поглед към нея в очакване на някаква реакция.

Тя си пое дълбоко дъх и успя да запази мълчание.

— Опа! — Фенерчето на Хъки освети изгнил дървен сандък, на който отстрани пишеше „Атлас минна индустрия и Ко“, а след това ТНТ.

— Вероятно това е причината за срутването — каза Хъки. — Решили са по лесния начин да се опитат да освободят миньорите, но тротилът само е влошил нещата.

Наведе се над сандъка и с върха на обувката си повдигна капака. Той се отвори и отдолу се показаха изгнили покрити с парафин пръчки и снопчета жици.

— Боже мили! — възкликна Кори и отстъпи крачка назад.

— Внимавайте — каза Хъки и я стрелна с поглед, — защото може всеки момент да избухнат. Хайде да го преместим.

— Чакайте… ще го вдигнете ли? Не мисля, че това е добра идея…

Обаче Хъки вече вдигаше изгнилия сандък. Хванал го с две ръце, той затрополи по земята покрай нея… след това се препъна в парче скала и стовари сандъка пред краката ѝ. Сред трясъка на цепещото се дърво пръчките тротил се разлетяха във всички посоки.

С писък Кори отскочи назад, в паниката си да се махне по-скоро падна и се стовари по задник в пясъка, удряйки гърба си в купчината отломки. Сред вдигналия се облак прах чу Хъки да се смее гръмогласно.

— Какво, по дяволите, става? — извика тя.

Хъки се смееше толкова силно, че му отне минута да успее да си поеме достатъчно въздух, преди да заговори.

— Трябваше да видиш изражението си, когато изпуснах сандъка! Приличаше на овца, ударена от гръм! — Той си пое дъх със зейнала уста и отново започна да се смее, превивайки се на две. — Реших, че сигурно нищо не знаеш за тротила, и очевидно се оказах прав. Това вещество не е като динамита. Няма да се взриви без детонатор. И колкото повече остарява, толкова по-инертно става. Корин, сигурна ли си, че не трябва да се върнеш за още една или две години в академията, преди да излезеш на полева работа, а?