Опашката на скорпиона

— Благодаря, сър. — Тя едва не го попита какво планира да направи по въпроса, обаче осъзна, че това може да прозвучи все едно се опитва да издейства порицание на Хъки. Честно казано, пет пари не даваше какво ще стане с него, стига да не се наложи отново да работи с този човек. Тип като него никога нямаше да се промени.

Моруд кимна отсечено и се обърна към вратата. Кори довърши прибирането на нещата си, докато сърцето ѝ блъскаше като чук. Може би току-що беше прецакала своята кариера? Или пък беше добре, че се е защитила? Нямаше представа кое от двете е вярно и се чувстваше объркана. Знаеше обаче поне едно нещо: никога повече няма да се примирява с кавгаджия като Хъки. Прекалено много ѝ напомняше ужасните дни в гимназията.

Излезе от конферентната зала и откри, че Нора още я чака отвън в коридора.

— Съжалявам, че се забавих — извини се Кори.

— Не се притеснявай.

— Какво ще правиш сега?

— Ще се върна в Санта Фе. А ти?

— Аз трябва да замина на юг в едно забравено от бога място, за да разговарям с човек, който може да е роднина на Гауер. — След това добави, сякаш без да се замисля. — Искаш ли да дойдеш?

— Аз? — удиви се Нора. — Защо?

— Ами защото е дълго и досадно пътуване… и ще се радвам да имам компания.

Нора се колеба дълго време. След това кимна.

— Да, с удоволствие.

21.

Джеси Гауер живееше в дълга хижа с ламаринен покрив, заобиколена от северноамерикански борове и с изглед към планина Магдалена. Очукан кокошарник, който, изглежда, още беше населен, съдейки по кудкудякането, се издигаше от другата страна на мръсния двор. До него имаше нещо, което приличаше на барака за инструменти с капаци на прозорците. Мястото щеше да е хубаво, ако дворът не беше пълен със стари автомобили, два хладилника, пералня, кълбо бодлива тел, строшена врата за добитък и разни други боклуци. Тъй като телефонът на Гауер беше прекъснат, Уотс предложи да отидат там с надеждата да го намерят у дома.

Нора беше поразена от шериф Хоумър Уотс. Беше напълно различен от онова, което очакваше. Висок, слаб мъж, твърде млад, с добродушно, дори плахо държание. Обаче най-голямо впечатление ѝ направи каубойската му шапка. Беше великолепна „Резистол“ — направена от 100% сребриста, ръчно подбирана боброва кожа от корема. Беше сигурна, че струва повече от хиляда долара. Уотс се грижеше за нея като за малко дете, махайки всяка прашинка, за да остане безупречна. И това не беше чудно, защото, когато я носеше, приличаше много на младия Гари Купър. Нора не се сдържа да се запита дали между него и Кори не се случва нещо въпреки ужасно официалните им отношения — непрекъснато се наричаха агент Суонсън и шериф Уотс — или може би точно заради това.

Шерифът се изненада, когато Кори предложи Нора да дойде с тях, но не възрази. Бяха пътували заедно с колата му и сега той спря на известно разстояние от хижата.

— Мисля, че е добре да почакаме малко — предложи. — Не е добра идея да го изненадаме.

Те чакаха и чакаха, но нищо не се случи, като се изключат кудкудякането и шумоленето, които се носеха от кокошарника.

След няколко минути Уотс се размърда на седалката.

— Защо не останете тук, а аз ще отида да почукам на вратата?

— Защо да не ида аз, а вие да останете тук? — възрази Кори. — Аз не съм толкова заплашителна. Вие сте едър и висок, освен това в униформа.

— Да, но… — Уотс не завърши изречението, но беше очевидно, че тази идея не му харесва.

— Аз съм въоръжена и обучена — добави Кори.

— Просто се чудя — изсмя се Уотс, — какво ще си кажат хората тук, ако остана в колата, а вие отнесете куршум.

— Всички тези многознайковци и салонни смелчаци ще ви дадат медал, защото признавате равенството на половете — изтъкна Кори, докато слизаше.

Нора чакаше заедно с Уотс, докато Кори бавно се приближи до верандата и застана в подножието на стълбите.

— Джеси Гауер? — извика тя. — Вътре ли сте?

Нямаше отговор.

Нора гледаше как Кори се качва по стълбите и чука на вратата.

— Джеси, вътре ли сте? Аз съм Кори Суонсън.

Вратата се отвори бавно, сякаш някой призрак я беше дръпнал, и се появи подобен на плашило мъж — облечен в избелели дрехи, с издължено лице, дълга жълтеникава коса, вързана на чорлава конска опашка, която му стигаше практически до кръста. Носът му имаше вид на счупен и зараснал накриво. Няколкодневна брада дооформяше вида му на ужасна човешка развалина. Със сигурност е наркоман, помисли си Нора. Метамфетамини или хероин. А може би и двете.

— Кой? — попита мъжът най-накрая.

— Кори Суонсън, ФБР. — Нора гледаше как му показва значката и удостоверението за самоличност, след това му протегна ръка. Мъжът се вторачи в ръката сякаш изгубил ума и дума.

— Не може да влезете — заяви той и започна да отстъпва назад.

— Няма нищо, не се притеснявайте. Няма нужда да влизаме. Просто искаме да ви зададем няколко въпроса…

Но вратата се затвори и се чу шум от превъртане на ключ.

И сега какво, помисли си Нора.

Шериф Уотс се приготви да слезе от джипа, но Кори му махна да остане вътре.

— Господин Гауер? — извика тя през вратата. — Открихме трупа на мъж на име Джеймс Гауер. Тук сме, за да ви зададем няколко въпроса.