Опашката на скорпиона

— Това, което ми съобщихте току-що — че е станал свидетел на атомния взрив, обяснява много неща. Дълго време се чудехме защо е такъв, какъвто беше.

— В какъв смисъл?

— Всички казваха, че като момче Нантан бил мечтател, безгрижен и пълен с планове. Но в един момент нещо се случило… и той се превърна в странен, мрачен и мълчалив човек.

— И това съвпада с времето на атомния взрив?

— Да. Той така и не се ожени, нямаше семейство. Изкарваше скромната си прехрана от парче земя, където гледаше добитък. Беше добър ловец. Отличаваше се от останалите не само защото живееше в усамотение, но и защото имаше силата на ясновидец. Поне така се говореше. Понякога хора в голяма нужда отиваха при него, за да разберат бъдещето, да помолят за видение или духовно напътствие. Но той беше неприветлив човек. Смехът и хуморът са присъщи на апахската култура, но аз никога не съм го виждала дори да се усмихва. Никога. Изглеждаше така, сякаш е видял лицето на сатаната. А според онова, което ми казахте, май е истина.

— Какво се случи с него?

— Отиде си преди около десет години.

— Искате да кажете, че е починал?

— Не, тръгна си.

— И къде е отишъл?

— Не знаем.

— Просто си е тръгнал? На колко години беше?

— Осемдесет и пет. Нека ви обясня. В продължение на дълго време, както вече намекнах, на него гледаха с известно страхопочитание. Когато остаря обаче, по-младите започнаха да се отнасят с недоверие към приказките, че има свръхестествени сили. Виждаха в него само един кисел, отблъскващ стар човек. Някои дори му се подиграваха. Накрая хората престанаха да се допитват до него. Мисля си, че може би се е чувствал вече безполезен. Затова един ден събрал в чувал нещата си, взел пушката, муниции и коня, и поел към планината.

Нора помълча малко.

— Защо ще го прави?

— По времето, когато сме били номади, понякога възрастен човек решавал да замине в доброволно изгнание, вместо да се превърне в бреме. Това се случвало особено често, когато сме воювали с мексиканците и американците и трябвало да се движим бързо като вятъра. Постъпката му е анахронизъм, но не е нещо необичайно.

— Значи просто си е заминал. И после какво? Умрял ли е?

— Може би. Или просто е решил да живее отделно. Нашият резерват обзема повече от петстотин хиляди акра. Има условия за добър лов и вода в изобилие. Възможно е да е живял в някой отдалечен каньон, но никой така и не е разбрал.

— Сега би бил около деветдесет и пет — пресметна Нора. — Цяло десетилетие сам в пустошта… трудно е за вярване, че може още да е жив.

Ескаминзин се усмихна.

— Ние сме племето на Джеронимо, Кочис и Викторио. Умеем да оцеляваме.

— Ако е още жив… има ли начин да разберем къде може да е?

Ескаминзин отново мълча дълго време, преди да заговори.

— През последните му години тук едно малко момче ходеше в колибата му, за да му носи хранителни стоки, да цепи дърва и да му помага в работата с добитъка. Мисля, че в замяна Нантан му е разказвал истории. Когато Нантан си отиде, това момче единствено изглеждаше изненадано и разстроено.

— Бих ли могла да говоря с него?

— Той вече е млад мъж и можете да го намерите в Албакърки, където работи в банка. — Тя надраска нещо на лист хартия и го подаде на Нора. — Казва се Ник Еспехо.

Нора стана.

— Помогнахте ми много. Благодаря.

Събра вещите от медицинския вързоп и ги сложи обратно в кутията. Когато се обърна, за да си върви, Ескаминзин каза:

— Моля, отнасяйте се много почтително към медицинския вързоп.

40.

— Не затваряйте! — изрече гласът в мига, щом вдигна слушалката. — Моля, недейте!

Разбира се, Кори го разпозна. Щеше да затвори, но не и преди да предостави на Джеси Гауер подробно обяснение, защо, въпреки срещите ѝ със загубеняци, наркомани, мръсници, задници, извратеняци, и то в удивително кратък период, той бе успял да надмине всички тях. После обаче си напомни, че става дума за текущо разследване, а той може да се окаже следствен. Пък и трябваше да отбележи, че се е свързал с нея.

Затова вместо да му съобщи какво мисли, замълча.

— Вижте, преди се извиних. Ако кажа отново, че съжалявам, едва ли ще променя нещата. Вие сте наясно колко… съм прецакан. Това не е извинение, а обяснение. За мен наистина е трудно да имам доверие на някого с власт. Наследих го от баща си, той го е наследил от своя татко. Всеки път, когато някое ченге ми казва нещо, трябва да го анализирам, за да видя дали няма някакъв капан. Трябва да знаете, че това беше най-дългият разговор, който съм водил от пет-шест години. И показва какъв жалък живот живея. Освен това въпросите, които зададохте, и интересът, който проявихте — предполагам, съм отвикнал от подобни неща. Обхвана ме параноя. Когато хората ми задават въпроси, обикновено са от сорта на „мамка ти, къде са ми парите?“. — Той се засмя безрадостно.