Опашката на скорпиона

— Е, нали не успя, пък и не съм такъв, че да тая злоба срещу него — отговори Уотс със смях. — Той е твърде лош стрелец. Предполагам, че просто извади късмет.

— По-скоро има късмет, че е още жив.

— О, изобщо не беше късмет. Ако исках да улуча в десетката, щях да го направя.

Това беше казано съвсем между другото, без капчица самохвалство в това. Кори обмисли за малко чутото. Означаваше ли, че Уотс е оставил Ривърс пръв да стреля? Реши, че няма да е разумно да го попита направо. Вместо това подхвърли:

— Няма как да не забележа вашите револвери с чирени от слонова кост.

Уотс кимна отново, но този път с лека гордост.

— „Колт Миротворец“ 45-и калибър с единично действие и патрони с черен барут. От 1890 година или някъде по това време. Принадлежаха на дядо. Отказа да ми каже откъде се е сдобил с тях.

— А защо носите два?

— Май никога не сте чували за вадене с кръстосани ръце? Предполагам, че не ви учат на всичко в това училище на ФБР.

Кори не отговори. Тя щеше винаги да предпочете своя полуавтоматичен „Глок“ пред тези антики, обаче нямаше да го каже.

— Все ще не мога да разбера защо Ривърс извади оръжие срещу мен — продължи Уотс. — От няколко години досието му е чисто. Не мога да си представя какво толкова специално имаше в онзи труп, та да го накара да рискува всичко просто така.

Спряха пред скромна, спретнато поддържана къща и преди Уотс да успее да слезе, от вратата изхвърча един мъж. Когато го огледа, Кори преживя още една изненада. Вместо хитър провинциален адвокат ала Даниел Уебстър4 с лула от царевичен кочан и червени тиранти, опънати над голямо шкембе, Фаунтин се оказа висок, може би на около шейсет, и съвсем леко пълен. Носеше тъмнозелено непромокаемо яке „Барбур“ — вероятно единственото такова в околността, и толкова омачкано, сякаш беше спал с него. Лицето му беше гладко избръснато, а разкошната му прошарена коса беше сресана на път в средата и се спускаше почти до раменете. Той се взря последователно в Уотс и Кори с бледите си сини очи, в които проблясваше интелигентност, през кръгли очила със златни рамки.

Уотс слезе и стисна ръката на мъжа. Кори го последва и шерифът ги представи един на друг.

— Доколкото разбрах, вие сте адвокат — каза тя.

— Наполовина пенсиониран — отговори Фаунтин с тих, мелодичен глас. — Вероятно завинаги.

— Не се оставяйте да ви заблуди — намеси се Уотс. — Ползва се с име в щата и извън него. Никъде няма да намерите по-остър правен ум. Никога не е губил дело.

— Наистина? — не можа да се сдържи да попита Кори.

— Само частично — поясни Фаунтин. — Изгубих няколко, когато работех за службата на главния прокурор.

— Но нито едно, откакто стана адвокат — настоя Уотс. — Причината е в гласа. Те никога не го очакват.

— Може да се каже, че е в гласа и външния вид — добави Фаунтин със смях. — Предпочитам да го наричам разоръжаващо представяне.

— Ходи такъв раздърпан, защото това е неговото работно облекло — отбеляза Уотс. Изглежда, че се беше отпуснал, когато се оказа в компанията на познат, защото този път отвори вратата за Кори, без да се замисля.

— Идвам с вас, за да добавя малко фон като историк аматьор — каза Фаунтин, когато седна на задната седалка. — Няма да ви се бъркам.

Уотс пусна климатика на максимум и те излязоха от града.

— Отиваме на място, което е призрачен град в планината Азул, казва се Хай Лоунсъм. Стар миньорски град, изоставен, когато златната жила се изгубила в началото на 1900 година. Той е един от най-хубавите призрачни градове в щата, но много трудно достъпен. Имаме два часа път до там. Не е чак на края на света, но пътищата са кошмарни.

Два часа, помисли си Кори. Щеше да извади късмет, ако успее да се върне в Албакърки преди полунощ.

— Музика? — попита Уотс, след като извади телефона си и го включи към стереоуредбата.

— О, да — съгласи се Кори.

— Някакви предпочитания?

— Нямам такива, стига да не е григорианско пеене5 или рап — обади се отзад Фаунтин.

Кори не мислеше, че шериф Уотс слуша музиката, която тя харесваше.

— По ваш избор.

— Може да наложите вето — предложи той и се зае с телефона си. Скоро от високоговорителите се понесе музиката на „Джипси Кингс“. Не беше музиката, която Кори би избрала, но и не беше лоша. Пък и някак си се вписваше в околния пейзаж.

Уотс подкара в южна посока към назъбена планинска верига, която се издигаше от жълтокафеникавата пустиня. Джипът зави по един път на горската служба. Кори бързо изгуби представа за лабиринта от черни пътища завой след завой. Всеки следващ беше по-набразден и размит от предходния. Накрая джипът намали до седем-осем километра в час, като се люлееше на всички страни. Кори трябваше да се държи за ръкохватката на тавана, за да не бъде изхвърлена от мястото си. Докато се изкачваха все по-високо в планината, мексиканските борове отстъпиха място на жълтите борове. Те от своя страна отстъпиха място на дъгласови ели и смърчове. От върха на прохода се откриха изумителни гледки.

Уотс спря за малко колата и започна да сочи: