Опашката на скорпиона

Трябваше да улучи и това щеше да бъде чудесно, защото щеше да получи похвала, да подобри репутацията си и да я циментира като издигащ се и напредващ агент. Вместо това двусмисленост, коси погледи и язвителното тихо прошепнато „чудесна стрелба, момиче“.

Беше прецакала работата и всички го знаеха. Една жена старши агент я беше дръпнала настрана, за да ѝ каже, че всичко се е объркало, защото Кори се е озовала на място, където въобще не е трябвало да бъде. Но нейните колеги новаци изглеждаха особено самодоволни, което ѝ напомняше за жестоката поговорка: „Не е достатъчно да успееш, някой друг трябва да се провали“. Най-лошото от всичко беше, че Моруд бе необичайно мълчалив. Дори не подхвърли подходящата забележка, че трябва да прекарва повече време на стрелбището. Не я хокаше, но не я и хвалеше. Макар че може би си въобразяваше, но имаше чувството, че се държи по-студено. И тази купчина папки от едно старо досие, които беше оставил на бюрото ѝ, определено се усещаше като наказание.

През двете седмици след престрелката всеки ден след работа прекарваше по един час на стрелбището. При последния си опит беше улучила петдесет и един пъти от шейсет изстрела — резултат около средния. Смяташе, че с упорита работа може да го увеличи до петдесет и два или петдесет и три. Когато каза на Моруд, той сякаш не се впечатли.

— Всеки може да улучи на стрелбището — заяви той. — Обаче ги постави в ситуация с действащ стрелец — това е часът на истината.

Почувства думите му като поредния шамар. Насмалко не изригна, задавайки му направо въпроса дали няма предвид нейното представяне под връх Кедро, но след това преглътна думите си и каза само:

— Да, сър.

— Кори?

Беше Моруд, облегнат на вратата към нейната кабинка, а баджът му се люлееше на ремъка. Забеляза, че беше оставил изтъняващата на темето му коса да порасне дълга. Усмивката му изглеждаше малко насилена. Беше сигурна, че още е разочарован от нея.

— Имаш ли минутка?

— Да, сър.

Тя стана и го последва навън от кабинката и надолу по коридора до неговия малък кабинет, който също гледаше към веригата Сандия.

— Седни.

Кори седна, като се опитваше да не поглежда през прозореца.

— И така — поде Моруд, след като кръстоса ръце на бюрото си. — Имам случай за теб. Всъщност точно като по мярка.

— Да, сър — отговори Кори, но изпита подозрение към неговия тон, който ѝ се стори твърде весел. Ако ставаше дума за интересен случай, със сигурност нямаше да го даде на нея. По-вероятно беше да я „пусне по пързалката“. На жаргона на ФБР това означаваше да ѝ повери случай без значение, който не може да прецака, а дори да успее да го направи, никой няма да забележи, нито ще обърне внимание.

— Вчера шерифът на Сокоро изненадал един иманяр, който разкопал някакви кокали в средата на нищото. Човешки останки. Юрисдикцията е на Бюрото за управление на земите. Избухнала престрелка, при която иманярят, някакъв тип на име Ривърс, се оказал потърпевш. Улучил шерифа в ухото, а за благодарност той пък строшил капачката на коляното му. Сега е в болницата, обвинен в опит за убийство на униформен полицай и под денонощна охрана. Местните не са доволни от случилото се и охраната е колкото за да не избяга, толкова и за негова собствена безопасност.

Кори кимна, но нищо не каза.

— Останките, които Ривърс изровил, изглежда, са от двайсети век, като се изхожда от малкото оцелели части от дрехи. Трупът не изглежда скорошен: най-малкото на четиресет-петдесет години — поне така ми казаха. Може да е какво ли не: убийство, самоубийство, нещастен случай. Тук вече на предна линия излиза твоята диплома по съдебна антропология, особено след като трупът е намерен на федерална земя. Шерифът, който изглежда добър човек, макар и ранен… — Моруд замълча за кратко. — Сокоро е твърде голям окръг, а той е единственият шериф, така че ще е доволен да получи помощ от нас.

Случаят не беше съвсем боклучав, както се беше страхувала. В края на краищата включваше прострелването на полицай. Но пък можеше да се окаже, че изобщо няма случай, защото кокалите са на някой каубой, ритнат от муле по времето на Дж. Едгар Хувър3. Но тя не беше в положение да се оплаква. Знаеше със сигурност единствено, че трябва да крие всички свои съмнения, да работи здраво и непрекъснато да показва лицето на услужлив, весел и многообещаващ новак.

— Чудесно. Благодаря, сър! С удоволствие ще се заема. Точно като за мен е. — Побърза да си лепне усмивка. Сокоро беше на час път. Никога не беше ходила там, но предполагаше, че е един от онези горещи, тъжни градове в пустинята, които осейваха щата. — Сама ли ще работя?

— Да, докато се превърне в истински случай. Може би първо не е зле да отидеш в Презвитерианската болница отсреща и да разпиташ иманяря. По план утре трябва да се свържеш с шериф… — той започна да рови в документите на бюрото пред него, — а, да, ето го, Хоумър Уотс. Той ще те закара на мястото, където са костите. Очевидно е някъде далеч и е толкова усамотено, че не можеш да го намериш, освен ако не знаеш пътя.

Хоумър Уотс? Това ли беше представата на Моруд за лоша шега?