Опашката на скорпиона

Шерифът се огледа, докато отиваха към бара, но не видя познати. Поръча чаша кафе, а Моруд избра газирана вода. Барманът беше огромен — висок повече от метър и осемдесет, неуязвим като чугунен локомотив. Имаше дълга черна брада и конска опашка, а изражението му показваше, че не одобрява избора им на питиета.

Уотс извади шерифската звезда и я сложи на бара.

Барманът я погледна и вдигна очи към него.

— Е?

— Надявах се да задам няколко въпроса за един мъж, който е идвал тук. Пик Ривърс.

Барманът го изгледа продължително, след това се обърна към Моруд и се вторачи в картата със снимка, висяща от ремък на врата му.

— Федерален?

— ФБР.

Мъжът отново се вторачи продължително в тях. След това каза:

— Момчета, изглеждате ми умни. Ако искате съвет, на ваше място бих си допил чашите и бих се омел. Мястото не е добро за вас. Гарантирам ви го.

— Какво ще кажете първо да отговорите на няколко въпроса?

— Благодаря, не.

— Не ви ли е любопитно защо се интересуваме от Ривърс? — настоя Уотс.

— Не особено. Той е гръмогласен задник.

— Не бива да се говори лошо за мъртвите.

Щом чу това, барманът млъкна. Уотс виждаше, че му се иска да попита как е умрял, но не го направи.

— Беше убит — добави Уотс.

Видя, че барманът се заинтересува още повече. Протегна ръка и се представи:

— Шериф Хоумър Уотс.

Изненадан, барманът я пое.

— Боб Глен.

— Да — продължи Уотс, — Ривърс беше убит. В болницата — можете ли да повярвате? Влязъл някакъв тип и вкарал в системата му за вливания смъртоносно лекарство.

Глен нищо не каза.

Уотс извади снимката на убиеца.

— Ето този тип.

Глен я погледна.

— Скапана снимка — отбеляза. — Не мога да видя лицето му.

— Това е проблемът. Вижте, господин Глен, не сме дошли да хванем някого за топките или да се бъркаме в политиката. Искаме да разберем кой е убил Ривърс. Това е всичко.

Глен се наклони към тях и заговори тихо:

— Ако отговоря на въпросите ви, ще си тръгнете ли? Вижте, напоследък имах достатъчно неприятности и не искам заведението отново да бъде потрошено.

— Звучи справедливо — съгласи се шерифът. — Знаете ли дали Ривърс се е занимавал с иманярство?

— Да, от време на време се фукаше как бил изкопал някаква старина, намерил гърнета и подобни боклуци.

— Споменавал ли е някога на кого ги продава? Или с кого работи?

— Останах с впечатлението, че работи за себе си. По онова време беше твърде прецакан, за да работи с когото и да било. Обаче, след като излезе от панделата, престана да идва тук. Останах с впечатление, че се е поправил…

— Трам-та-та, трам-та-там!52 — чу се пиянски глас зад тях. Уотс се обърна и видя да приближават трима мъже в пълни каубойски костюми. Ботушите им трополяха, а шпорите дрънчаха. И тримата имаха грубите червендалести лица на пиещата класа и той ги разпозна като братя Стърджис. Живееха в ранчо извън града в Арабела, където бяха оборудвали бетонни бункери, стрелбища, писти с препятствия, соларен парк, резервоар за гориво с обем 37800 литра и цял оръжеен арсенал. Подготвяха се за идващия апокалипсис. Не бяха истински каубои, а група тъпанари, вярващи в настъпващия страшен съд, които нелегално увеличаваха площта на земята си от пасища, за които не плащаха почти нищо. Противници на правителството, но на правителствени подаяния. Събираха кравите си с атевета и сирени, дори не притежаваха коне.

— Кръв на федерален надушвам пак — завърши стихчето пияният и се приближи до Моруд, а другите двама се струпаха около неговия стол. Моруд изгледа мъжа от главата до петите, но нищо не каза.

Барът беше утихнал и останалите клиенти бяха извили вратове към тях, неколцина бяха станали, за да виждат по-добре.

— Ей, Стърджис — каза Уотс, — не искаме неприятности. Разбрано? Просто задаваме въпроси за едно убийство. На този човек. — Той показа снимката на Ривърс.

Стърджис издърпа снимката от ръката му и я хвърли с движение на китката като фризби.

Моруд стана. Уотс видя, че тримата братя Стърджис както обикновено носеха оръжията си открито. Изглежда, всички в бара носеха оръжия. Зарадва се, че е с двата шестзарядни револвера.

Моруд остана изненадващо спокоен за мъж в края на четиресетте и в не особено добро физическо състояние, изправен пред едър като горила тип.

— Господин Стърджис, наистина ли искате да стигнете дотам?

— Да. Искам. Наистина искам да стигна дотам.

Настъпи дълго мълчание, докато двамата се измерваха с погледи. След това Стърджис протегна ръка и дръпна значката на Моруд, висяща на ремък на врата му.

— Не забравяйте Руби Ридж53 — извика той и се наклони, за да се изплюе върху нея.

Сега тишината в бара стана оглушителна. Уотс чакаше напрегнат и готов да извади револверите. Нямаше представа какво ще направи Моруд и какво ще се случи.

Бавно и почти спокойно агентът издърпа ремъка през главата си и след това с ръце встрани от тялото в незастрашителна поза се приближи още до горилата.

— Е, аз наистина не искам да стигам дотам, затова сега ще си тръгнем. Може би ще се видим друг път с вас, момчета.