Осемте удара на часовника

Силна глъчка накара Ортанз и Ренин да спрат. Ослушаха се. Гласовете бяха два — остри и бързи, и те се караха. Разправията идваше откъм прозорците на партера, който беше на нивото на самата земя и бе обрасъл целият с лози и бели рози.

— Повече не бива да се приближаваме — каза Ортанз. — Не е прилично да се подслушва, а те, струва ми се, говорят за свои интимни тайни.

— Затова имаме още по-голямо основание да го направим. Подслушването в този случай е наш дълг. Нали сме дошли именно да научим нещо. Внимавайте, и макар и да вървим право напред, тези, които се карат, няма да ни забележат, тъй като са прекалено заети с друго.

И наистина, шумът от караницата не утихваше. Когато приближиха отворения прозорец, който бе недалеч от входната врата, те можеха да наблюдават и слушат каращите се, скрити удобно сред лозите и розите. Бяха две стари дами, които крещяха с всички сили една срещу друга и се заканваха със свити юмруци.

Стояха в предната част на една обширна столова, масата в която още не беше разтребена, а зад нея седеше един младеж, вероятно Жан-Луи, пушеше спокойно лула и четеше вестник, без да обръща внимание на разправията между двете домакини.

Едната от тях бе слаба и висока, облечена в рокля от тъмна коприна, с много руса на едри букли коса и застаряло вече лице. Другата още по-слаба, но съвсем ниска на ръст, се тресеше под домашната си роба от док и блещеше разкривеното си от злоба червено лице.

— Никаквица такава! — крещеше тя. — Няма друга като вас — толкова злобна и при това крадлива.

— Аз да съм крадла? — ръмжеше другата.

— Ами оня случай с десетте патици, по десет франка едната? Това не е ли кражба?

— Млъкнете, голтачка такава. Кой задигна банкнотата от петдесет франка от тоалетната ми масичка? О, Боже мой, да живееш с такава мръсница!

Другата подскочи от обида и се обърна към младежа.

— Е, Жан, значи оставяш тази злоба, твоята д’Ормивал, да ме обижда?

Високата изкрещя още по-бясно:

— Аз злоба? Чуваш ли я, Луи? Виж я тая твоя Вобоа с ариите и на дърта кокошка! Накарай я да млъкне най-после!

Изведнъж Жан-Луи тресна толкова силно с юмрук по масата, че чиниите подскочиха, и произнесе:

— Оставете ме и двете на мира. Умопобъркани бабички!

Сега те и двете се нахвърлиха веднага върху него, обсипвайки го с обиди.

— Подлец!… Долен тип!… Лъжец!… Син на негодница!… И самият ти си негодник…

Обидите се сипеха върху младежа като дъжд. Запушил ушите си, той излезе иззад масата. Имаше вид на човек, който не може да се сдържа повече и е готов да се нахвърли върху тях с юмруци.

Ренин прошепна:

— Какво ви казах? В Париж е драмата, а тук е комедията. Е, хайде, да влезем.

— Сред тези побеснели хора? — възрази Ортанз.

— Именно.

— И все пак…

— Не сме дошли тук само за да шпионираме, а и да действаме. Без маски ще ги видим още по-добре.

Ренин тръгна с твърди крачки към вратата, отвори я и влезе в стаята, последван от Ортанз.

Появяването им ги смая. Двете, почервенели и треперещи от злоба жени, изведнъж млъкнаха. Жан-Луи се изправи пребледнял като платно.

Възползувайки се от объркването им, Ренин веднага заговори.

— Разрешете да ви се представя: принц Ренин, а това е г-жа Даниел… Ние сме приятели на г-ца Женевиев Еймар и идваме от нейно име… Ето това нейно писмо е до вас, господине.

Жан-Луи, смутен и без това от появяването им, чувайки името на Женевиев, се обърка съвсем. Без да схваща какво говори, но само и само за да отвърне на учтивостта на Ренин, той се опита на свой ред да представи двете странни дами и произнесе тази смешна фраза:

— Г-жа д’Ормивал, моята майка… г-жа Вобоа, майка ми…

Настъпи неловко мълчание. Ренин се ръкува с дамите, но Ортанз не знаеше на коя от двете да подаде най-напред ръка, на майката д’Ормивал или на майката Вобоа.

Неочаквано вместо към нея и г-жа д’Ормивал, и г-жа Вобоа обаче протегнаха едновременно ръце към писмото, което Ренин подаваше на Жан-Луи. При това и двете като по команда отново забръщолевиха:

— Г-ца Еймар… си придава важност! Тя се осмелява… Тогава Жан-Луи, възвърнал отчасти хладнокръвието си, сграбчи майка си д’Ормивал и я изблъска през лявата врата, а след това майка си Вобоа през дясната. После, връщайки се при двамата посетители, отвори плика и зачете шепнешком:

„Жан-Луи, моля ви да приемете приносителя на това мое писмо. Имайте пълно доверие в него. Обичам Ви. Женевиев.“

Жан-Луи беше малко тромав на вид. Лицето му, силно почерняло от слънцето, слабо и костеливо, действително отразяваше меланхоличност и лош шанс, както го бе описал и бащата на Женевиев. Тъгата бе сложила своя отпечатък както върху измъчените му черти, така и върху скръбния му и безпокоен поглед.

Той заповтаря името на Женевиев, оглеждайки се разсеяно наоколо, незнаейки какво поведение да възприеме. Изглеждаше като човек, който иска да даде някакви обяснения, но не намира сили. Намесата го беше разстроила като неочаквано наказание, срещу което той не знае как да се брани.