Осемте удара на часовника

Ренин почувства, че противникът капитулира още при първия пристъп. В течение на няколко месеца той беше водил такава борба и толкова много беше страдал, че бе останал без сили и вече не мислеше да се защитава. А и можеше ли да направи нещо такова, след като тези хора бяха проникнали вече в света на неговото непоносимо съществуване.

Ренин предприе настъплението си, без да му даде възможност да се опомни.

— Господине — каза той, — откакто сте съобщили на Женевиев Еймар, че скъсвате с нея, тя е направила два опита да се самоубие. Дойдох при вас, за да ви попитам дали смятате нейната близка и неминуема смърт за единствена развръзка на любовта Ви.

Жан-Луи се строполи върху един стол, като притисна главата между ръцете си.

— Боже мой — изстена той, — тя се е опитала да се самоубие… О, нима е възможно?

Ренин веднага продължи:

— Уверявам Ви, господине, че е във ваш интерес да ни се доверите. Ние сме приятели на Женевиев. Обещали сме да й помогнем. Затова ви моля да не се колебаете повече.

— Нима бих могъл да се колебая — възкликна омаломощен Жан-Луи — след всичко това, което ми съобщихте и след всичко това, което току-що видяхте и чухте тук? Условията, в които живея, вече не са тайна за вас. Какво да ви разкажа, за да разберете напълно моето положение? Има само още една тайна, която трябва да разкриете и пред Женевиев…, една смешна и съмнителна тайна, която ще й даде възможност да разбере, защо не съм се върнал при нея… и защо нямам право да направя това.

Ортанз погледна Ренин с нямо учудване. Двадесет и четири часа след чутото от бащата на Женевиев той научаваше почти по същия начин и тайните на Жан-Луи. Двамата мъже сякаш по поръчка правеха своите изповеди за цялата тази странна история.

Жан-Луи подаде стол на Ортанз. Седнаха и младежът, без да го молят повече, изпитвайки дори някакво успокоение, започна своята изповед:

— Не се учудвайте, господине, ако ви се стори, че разказвам историята си с известна ирония, защото тя наистина е смешна и сигурно и вие ще се смеете, когато я чуете. Съдбата често се подиграва с хората по толкова невероятен начин, че човек би могъл да си помисли, че цялата глупава действителност е измислица, съчинена от някоя умопобъркана или пияна глава. Впрочем преценете сами:

Преди двадесет и седем години къщата д’Елсевен, която тогава се е състояла само от сегашната централна част, е била обитавана от един възрастен лекар, който, за да подпомогне недостатъчните си доходи, приемал понякога по някой и друг курортист на пансион. Така прекарала веднъж лятото тук и г-жа д’Ормивал, а през следващото лято и госпожа Вобоа. И се случило тъй, че тези две жени, които дори не се познавали, загубили почти едновременно съпрузите си — първият морски капитан, а вторият — търговски агент. При това в същото време и двете вдовици били бременни. И понеже живеели на село в отдалечени от града места, пак едновременно писали на доктора, че ще дойдат у дома му, за да родя под неговите грижи.

Лекарят се съгласил и през есента двете госпожи пристигнали почти едновременно. Предоставени им били двете стаи зад тази, в която се намираме, и докторът ангажирал дори жена, която да се грижи специално за тях и която спяла тук. Всичко вървяло добре. Жените се запознали и дори се сприятелили. Решили, че и двете ще родят момчета и дори определили и имената: Жан и Луи.

Но една вечер лекарят бил извикан за консултация при болен и заминал за там с файтон заедно със слугата си. Преди да тръгне, предупредил, че няма да може да се върне по-рано от следващия ден. Тъй като господарят отсъствувал, слугинята — едно младо момиче, също решила да се види с любовника си и изчезнала от къщата. Наведнъж станали толкова много случайности, че съдбата просто не могла да не се възползва от тях с бясна злоба. Към полунощ г-жа д’Ормивал почувствала болки. Г-ца Бусиньол, която била натоварена да се грижи за двете жени, имала известни познания по акушерство и първоначално не се смутила, но когато след около час същото нещо сполетяло и г-жа Вобоа, драмата или по-скоро трагикомедията започнала. Двете родилки пищели и се гърчели всяка в своята стая и г-ца Бусиньол се чудела на коя от двете по-напред да помага. Отчаяна, тя отворила прозореца и започнала да вика на помощ доктора, но след като никой не се появил, коленичила и започнала да се моли да й помогнат Господ бог и Света Богородица.

През това време най-напред г-жа Вобоа дала живот на едно момченце, което г-ца Бусиньол, идвайки на себе си, отнесла бързо в тази зала, окъпала го и го поставила в люлката, която била вече приготвена за него.