Осемте удара на часовника

Госпожа д’Ормивал обаче пищяла от болки и госпожицата трябвало да се погрижи и за нея. Същевременно новороденото посинявало от писъци, като животно, което колят, а майка му, прикована на кревата в стаята си, припаднала от ужас. Прибавете към това и неудобствата от безпорядъка, паниката и тъмнината и ще си представите картината. В цялата къща имало само една лампа, която скоро останала без газ, свещите постоянно гаснели от вятъра и ще разберете, че г-ца Бусиньол наистина имало защо да се обърка съвсем. Едва към пет часа, след поредица от трагични инциденти, тя най-после донесла тук и малкия д’Ормивал, когото също трябвало да къпе и повива, и го сложила в люлката. Веднага обаче трябвало да тича пак — този път при г-жа Вобоа, която била дошла на себе си, после при г-жа д’Ормивал, която на свой ред пък решила да губи съзнание.

Когато г-ца Бусиньол най-после се отървала от майките и съсипана от умора и със силно главоболие се върнала при новородените, изпаднала в още по-голям ужас. Установила, че ги е повила със съвсем еднакви пелени и ги е поставила едно до друго, в една и съща люлка! Така вече не знаела кой е Луи д’Ормивал и кой Жан Вобоа. Но това не било всичко. За да придобият събитията наистина трагичен оттенък, съдбата нанесла и последния си удар — когато съсипаната жена повдигнала едното от тях, констатирала, че ръцете M’y са ледени и че вече не диша. Било мъртво. Кое било мъртвото и кое живото естествено вече не можела да знае.

Три часа по-късно лекарят намерил двете жени съсипани и подлудени, а г-ца Бусиньол се влачела полумъртва между креватите им, за да измоли прошка. Предлагала мен, останалия жив, ту на едната, ту на другата, и двете по ред ту ме целували, ту ме отблъсквали. Защото никой вече не знаел кой съм — синът на вдовицата д’Ормивал и починалия морски капитан или синът на г-жа Вобоа и починалия търговски агент? Нямало никакъв белег, по който да се установи това.

Лекарят помолил тогава всяка една от двете ми майки да пожертват поне от юридическа гледна точка правата си да бъда записан под едно от двете имена: Луи д’Ормивал или Жан Вобоа. Те обаче отказали категорично.

— Защо Луи д’Ормивал, ако е Жан Вобоа? — възразявала едната.

— Защо Жан Вобоа, ако е Луи д’Ормивал — отговаряла другата.

Тогава г-н докторът предложил Соломоново решение и аз съм бил записан под името Жан-Луи, син на неизвестни родители.

Принц Ренин слушаше цялата тази умопомрачителна история с каменна физиономия, но Ортанз все повече попадаше под влияние на комизма на създалото се положение и с приближаването на развръзката сдържаше с все по-голяма мъка смеха си. Това не убягна от погледа на младия мъж и тя се почувства в едно особено и твърде неловко състояние.

— Извинете ме — хленчеше Ортанз с просълзени неясно от какво очи, — извинете ме, това действа на нервите. — И тя, правейки трагични гримаси, хапеше устни, за да не се разкикоти с глас.

Жан-Луи отговори тихо и без огорчение.

— Не се извинявайте, госпожо, сам зная, че моята история е от тези, които предизвикват смях и сам аз най-добре разбирам цялата й комичност и абсурдност.

Отстрани всичко това изглежда смешно. Но, повярвайте ми, действителността съвсем не е такава. Всъщност от самото си раждане аз се намирам в едно ужасно положение. Преди малко част от него видяхте сами. Двете ми майки, от които нито една не е сигурна, че ми е такава, и същевременно нито една от тях не е сигурна, че не ми е майка, са се залепили за мен като репей и всяка разсъждава така: Жан-Луи може би ми е чужд, но може да е и мое дете, моя кръв. И всяка една от тези две жени обича прекалено силно това дете и двете си го оспорват в бяс. И най-лошото, те се намразват помежду си до смърт. Различни по характер и по култура, принудени да живеят заедно, понеже никоя не иска да се откаже от радостите на своето възможно майчинство, те живеят като врагове, които нищо не е в състояние да помири. И в тази атмосфера на неугасваща злоба аз отраснах, на тази омраза ме учеха и едната, и другата. Ако детското ми сърце, жадно за милувка, ме теглеше към едната от тях, другата ми се заканваше с презрение и отвращение. В тази къща, която купиха след смъртта на стария лекар и към която пристроиха двете крила, аз бях едновременно техният ежедневен палач и тяхна всекидневна жертва. Едва ли има друго човешко същество, което да е страдало повече от мен.

— Трябва да ги напуснете! — възкликна Ортанз, която вече не се смееше.