Пешките падат първи

В осми клас, когато дойде време да ги приемат в комсомола, за десетката на Кабанов вече се говореше из цялото училище и тогава Виталик за пръв път се сдоби със славата на „локомотив, който може да тегли всякаква композиция“. В института възлагаха на активния комсомолец Кабанов най-тежките задачи в обществената работа. Той влагаше организаторския си талант във възложената му задача и когато поправеният механизъм започваше да работи безотказно, възлагаха му нещо друго. В такъв „авариен“ режим той просъществува до четирийсет и осем годишна възраст, когато напусна държавната работа и се зае със собствен бизнес. До този момент вече си бе заслужил репутацията на жесток, прекалено строг ръководител, но пак си оставаше същият Локомотив — вкопчиш ли се в него, можеш да се измъкнеш и от най-гибелната ситуация.

Днес Виталий Николаевич навърши петдесет и пет години и именно днес внезапно си помисли, че всъщност не разбира чак толкова от хора, както бе смятал самият той, а и хората, които го познаваха.

— Чу ли снощи съобщението по телевизията, в криминалната рубрика? — попита той, без да се извърне.

— Чух го — отговори дребничкият слаб човек с големи тъмни очи и рунтави вежди, който седеше неподвижно във фотьойла до вратата. Свободното леко яке напълно скриваше и пистолета в кобура, закрепен на рамото му, и налятата му желязна мускулатура.

— И какво мислиш, Гена? Дали е това, което ни бе обещано?

— Прилича ми на него. Казаха, че това бил вече четвърти труп, намерен в областта, и със същите рани. Смърт от изстрел в тила, както бяхме предупредени.

— И приблизително по веднъж седмично — добави Кабанов. — Интересно. Много интересно! Я прескочи да видиш как е нашият волен стрелец.

Мършавият Гена скочи с лекота от мястото си и безшумно излезе от кабинета. Върна се след няколко минути.

— Пълно спокойствие, Виталий Николаевич — докладва той. — Усмихва се, грее, сякаш нищо не се е случило.

— И никакви признаци за нервно напрежение? Никакви притеснения?

— Ни най-малки.

— Много интересно! — замислено повтори Кабанов.

— Май намерихме точно каквото ни трябваше. Защо ли не прекратим това идиотско съревнование? Смятам, че всичко и без това е очевидно. Как мислиш?

— Вие си знаете най-добре, Виталий Николаевич — сдържано отговори Гена. — Но аз не бих избързвал. Някак необикновено ми се вижда всичко това, прилича ми на болна психика.

— Човек с болна психика не е способен на планомерни действия — възрази Кабанов. — Той вероятно не би си скубал косите, задето убива хора, но и не би могъл да ги убива систематично, по веднъж седмично.

— А, не бих се учудил. Лудите са способни на какво ли не. Във всеки случай бих почакал още известно време.

— И колко предлагаш да чакаме?

— Поне месец.

— Месец? Искаш да кажеш, че четири трупа са ти малко? Осем ли ти трябват? Нещо много кръвожаден си станал, Генадий — намръщи се недоволно Кабанов.

— Но ние не можем да рискуваме — твърдо отговори Гена. — Трябва да сме сигурни, че този снайперист не греши и не получава нервни кризи. Освен това трябва да бъдем сигурни, че престъпленията няма да бъдат разкрити и следите няма да водят към нас. Едва тогава ще знаем, че можем да разчитаме на този човек.

— Е, може и да си прав. Да почакаме още. Колко души смятат да дойдат довечера?

— Вие лично поканихте осемнайсет — докладва Гена, след като извади от джоба си малък бележник и го прелисти. — И още седмина са изразили желание да ви честитят — ако юбилярят няма възражения.

— Общо двайсет и пет — кимна Кабанов. — Всеки от тях има минимум пет души придружители и охрана. Помислил ли си как ще ги настаним и нахраним?

— Предлагам да подготвим две маси в банкетната зала. Едната — за вас и вашите гости, другата — също за двайсет и пет души, за охраната. Всеки гост ще има в залата по един човек за охрана и лични поръчки. Общата зала, която е до банкетната, може да се даде изцяло на останалите придружаващи лица. Вече говорих с администратора, той помоли не по-късно от три часа да му съобщим ще трябва ли да затвори общата зала за обикновени посетители.

— Колко души ще се съберат в тази зала?

— Тя става тъкмо за всичките сто души. Там има трийсет маси, с по четири места на всяка.

— Добре, Гена, разчитам на теб. Не трябва да стават никакви ексцеси, разбираш ли това?

— Естествено, Виталий Николаевич.

— И още нещо, Гена… — Кабанов най-сетне извърна поглед от прозореца, тежко въздъхна и седна зад бюрото. Тлъстините вече бяха направили тялото му тежко, а движенията — бавни и тромави, но светлите внимателни очи гледаха открито и остро, както преди. Кабанов никога не криеше недоверието си към когото и да било, защото смяташе, че е по-добре да грешиш в приятна за себе си посока, отколкото да се оставиш да те измамят.

— Размърдай нашите връзки в областното управление на вътрешните работи. Искам да знам всичко за тези трупове. Искам да бъда сигурен, че тези хора са убити с един и същ пистолет. Защото като нищо може да се окаже, че това е обикновено съвпадение. Един от тях може да се окаже наш, а всички останали — случайност. Разбра ли ме?

— Да, Виталий Николаевич.