Пешките падат първи

— Днес сутринта идваха твоите приятелчета от Управлението за борба с организираната престъпност и откриха в нашите сметки някакви пари, които не знам откъде са се взели. Изтормозиха ме.

— Много ли са парите?

— Двеста и петдесет.

— Какво? — не разбра Платонов.

— Хиляди долара, какво друго! — ядосано въздъхна Валентина. — Ти не знаеш ли откъде са се взели?

— Знам. Именно затова излизам в нелегалност. Валя, в цайтнот съм, нека ти кажа всичко накратко. Някой иска да ме притисне до стената, и то здраво. Тези пари са един от начините да ми извият врата, да ме обвинят във вземане на подкуп. Изчезвам. Ако някой те попита, отговори честно, че съм ти се обадил и съм ти казал, че заминавам в командировка. Къде — не знаеш. Много съм бързал, а ти не си ме попитала. Или не, я да направим така: включи сега телефонния секретар, аз ще набера и ще кажа каквото трябва. Тогава няма да разпитват тебе: ама защо не си попитала, ама какво се е случило, закъде съм заминал и защо съм бързал толкова. Ти изобщо не си била вкъщи, когато съм се обадил. Става ли?

— Става. Какво друго?

— Хайде да си определим среща. Донеси ми пари. Колкото може повече. Нямам представа колко време ще трябва да се крия, затова донеси всичко, което имаме. Четката за зъби, пастата, сапуна, кърпа, самобръсначката, бельо, чорапи и две ризи. Вземи от гардероба дипломатическото ми куфарче и подреди всичко в него.

— Добре, разбрах. Кога и къде?

— Преходът от „Новокузнецкая“ за „Третяковская“, първото стълбище. Излез от къщи след петнайсет минути, тогава ще бъде седемнайсет и трийсет. Горе-долу към шест и пет до и седем минути ще пристигнеш на „Новокузнецкая“, гледай да не закъснееш. Спри се пред първия вагон и гледай часовника. Щом светне „осемнайсет и десет“, ще тръгнеш. Трябва да се качваш нагоре по първото стълбище, аз ще бъда в насрещния поток. Разбра ли?

— Разбрах, Митя. Ще направя всичко, не се тревожи. Сега ще включа телефонния секретар, точно в пет и половина ще изляза от къщи, в шест и десет ще тръгна към прехода от „Новокузнецкая“ към „Третяковская“. Не бой се, нищо няма да объркам. Е, това ли е? Нещо да си забравил?

— Обичам те — каза с благодарност Платонов.

— И аз те обичам. Довиждане.

Валентина затвори телефона. Той замислено постоя няколко секунди край телефонната кабина, после отиде до касата и купи още един жетон.

— Валюша, налага се спешно да замина в командировка — бързо заговори той, щом чу тънкия писък на включилия се магнетофон в телефонния секретар. — Може да успея да прескоча до вкъщи, за да си взема това-онова, но най-вероятно просто няма да успея. Кога ще се върна — нямам представа. Нямах никакво време, затова оставих колата на „Житная“, до министерството. Там е на сигурно място. Не се тревожи, ще ти се обаждам. Целувам тебе и Мишлето.

Платонов отново слезе в метрото и тръгна обратно към центъра. Слезе на станция „Третяковская“ и бавно тръгна към ескалатора, като броеше наум секундите. Запомни на коя цифра стигна до стълбището и на коя вече бе слязъл на „Новокузнецкая“. После, като продължаваше да брои, отиде от стълбището до първия вагон на влака откъм страната, откъдето трябваше да пристигне Валентина. Измина отново същия път в обратна посока, като проверяваше сметките си. Уточни едно-друго, погледна часовника си и си помисли, че не бива да стои цели двайсет минути на перона и така да се набива на очи. По-добре да пропътува четири спирки в коя да е посока и после да се върне.

След двайсет минути заедно с тълпата пътници той бавно заслиза по стълбището. В горната част на това стълбище висеше знак, който сочеше, че то е предназначено само за движение надолу, но отляво винаги се промушваше тънко поточе упорити глупави пътници, които ги мързеше да направят още три крачки до следващото стълбище, по което хората се движеха нагоре. Той отдалеч видя Валентина. Тя вървеше, без да вдига глава, без да се оглежда наоколо, загледана в краката си, което беше напълно оправдано, защото да се движиш срещу слизащата по стълбището многоглава и многокрака ламя в най-натовареното време не беше безопасно. На Платонов дори му се стори, че усеща аромата на парфюма й. „Никога не бих могъл да я напусна“ — кой знае защо, си помисли той съвсем не на място. Когато се изравни с жена си, леко се премести вляво, като я закачи с рамо и разтвори пръсти. Веднага в дланта му удобно легна пластмасовата, а отгоре обшита с естествена кожа дръжка на дипломатическото куфарче. Едва успя гальовно да прокара пръсти по нежната длан на жената. И това беше. Едва преди минута, едва преди двайсет секунди той беше обикновен човек, тръгнал на среща със собствената си съпруга. А сега, след като взе куфарчето от нея и й позволи да продължи пътя си, вече се превърна в беглец, укриващ се от правосъдието. Вече беше извън закона.

Дмитрий Платонов буквално с гърба си усещаше как Валентина се отдалечава от него и заедно с нея се отдалечава нормалният, законосъобразен живот, легален и открит, сякаш заедно с жена му от него се отдръпваше границата, току-що разделила ОНЗИ от ТОЗИ свят.

4.