Пешките падат първи

— Недей да стоварваш отговорността върху мен, Андрюша. Прекрасно знаеш, че болната психика води до случаен подбор на жертвите, а при случаен подбор престъпленията винаги остават неразкрити. Приготви се да приемеш, че ще трябва да преживееш още доста убийства, докато накрая хванеш този откачен тип. Ако изобщо го хванеш.

— Пфу, пепел ти на езика! — избухна Чернишов. — Какви ги приказваш?! И без това сън не ме хваща вече.

— Какво да се прави, приятелю! — Настя съчувствено го погали по рамото. — Такава ни е работата. Рози ни се поднасят веднъж на десет години, обаче мръсотия — колкото щеш, и то всеки ден.

5.

След като изпрати Чернишов, Настя бързо съблече дънките и пуловера си и се пъхна под горещия душ. Кръвоносните й съдове не бяха в ред и поради това ръцете и краката й вечно измръзваха. Тя не можеше да заспи, без предварително да се е затоплила с гореща вода.

Застанала във ваната и заслушана в шума на силните струи вода, падащи върху пластмасовата й банска шапка, тя подреждаше в главата си получената през деня информация. Думите на Юра Коротков, които той бе казал в понеделник, се оказаха пророчески. Убийството в Международния център май щеше да им причини доста главоболия. Нещо повече — вчера е било извършено убийство на служител от милицията, пристигнал от Уралск-18: Вячеслав Агаев. Това както и да е, но лошото е, че Агаев е обслужвал предприятията, влизащи в системата на Министерството на средното машиностроене, в което дълго е работил Юрий Ефимович Тарасов. И това симпатично съчетание, кой знае защо, никак не харесваше на Анастасия Каменская.

Четвърта глава

1.

Когато генералът извика в кабинета си полковник Мукиенко, Артур Елдарович се подготви за най-лошото. Полковникът обвиняваше само себе си, задето Платонов го бе изиграл като малко дете и бе изчезнал в неизвестна посока, ето защо докато крачеше по меката килимена пътека към кабинета на генерал Заточни, той дори не се опитваше да измисли оправдания за глупавия си пропуск, а смяташе просто мъжествено да понесе вината си.

Познаваше генерала отдавна, но не бяха близки, ето защо не разчиташе много на приятелското му снизхождение. Но Мукиенко имаше една слабост, съвсем малка, уж незначителна — но поради нея можеше да бъде повален, дето се вика, с голи ръце. Артур Елдарович не понасяше да му повишават тон. Той веднага се стъписваше, изчервяваше се, подмишниците и дланите му моментално овлажняваха и изобщо му ставаше зле, не можеше бързо и лесно да намери отговор и съзнанието за собствената му безпомощност и уязвимост го правеше агресивен. Полковникът можеше да понесе всякакъв, дори изключително неприятен разговор и да заглади какъвто и да е конфликт, но само в случай че събеседникът му е учтив и сдържан. За съжаление това не се случваше често.

Но този път Артур Елдарович имаше късмет. Генерал Заточни беше дошъл в министерския кабинет от икономическата полиция и имаше голям опит в общуването с външно прилични служители от стопанско-производствената сфера — директори, ревизори, главни счетоводители, с други думи с хора, които не се стряскат от викове и грубост, с такива можеше да се разговаря само тихичко, интелигентно, с мек хумор и само с леки, едва забележими тласъци те да бъдат подтиквани към случайно изтървани улики и завоалирани признания. Когато още беше капитан и старши оперативен работник в районното управление, един шегаджия беше подхвърлил: „Колкото по-тихо говори Заточни, толкова по-близка е перспективата да те тикне в килията.“

Генералът имаше още едно „тайно“ оръжие. Всички, които го познаваха, знаеха за това оръжие, но почти никой не успяваше да се опази от него. Иван Алексеевич Заточни умееше да се усмихва. И то не как да е — с дежурно полуотваряне на устата, при което очите остават празни и равнодушни, а искрено, радостно, блестейки с всичките си безупречно равни зъби. Неговите жълти тигрови очи в такъв момент сякаш излъчваха светлина като две малки слънчица, сгряваха събеседника с неочаквана ласкава топлина, а лицето му изразяваше такова дружелюбие и добродушие, че беше невъзможно да му се устои. Безброй бяха хората, излъгани от тази прочута усмивка и забравили в най-отговорния момент за предпазливостта и за това колко опасен и непредсказуем може да бъде Заточни.

— Влизай, Артур — каза приветливо генералът, стана иззад бюрото си и тръгна към Мукиенко с протегната ръка.

Полковникът отвърна на силното ръкостискане и напрегнато погледна началника си. „По-добре да ме удари веднага, вместо да протака“ — реши той и попита:

— Ще ме пердашите ли?

— Първо ще разбера кое-как — усмихна се Заточни. — Сядай. Аз обичам да чувам новините от първа ръка, да не са похабени като на битак. Когато едно нещо е минало през десетки ръце, може ли човек да разбере как е изглеждало, когато е било изработено във фабриката?

— От самото начало ли да започна?

— Съвсем-съвсем от началото — потвърди Иван Алексеевич.