Пешките падат първи

В колата бе топло и задушно. Андрей Чернишов, оперативен работник от областното управление на вътрешните работи, беше пристигнал направо от бензиностанцията на „Петровка“ да вземе Настя Каменская, затова в купето още се усещаше силната миризма на бензин.

— Ще отворя прозореца? — полувъпросително каза Настя и хвана дръжката.

— Внимавай да не те одуха много — отвърна Чернишов, който настиваше моментално, ако го хванеше и най-незначителното течение.

— Абе голяма работа, нека ме одуха! — безгрижно отвърна Настя. — Инак ще припадна, изобщо не мога да понасям такава задуха.

— Интересно — как ходиш лете на юг?

— Ами никак — сви рамене тя.

— Как така „никак“?

— Лете не ходя на юг.

— А кога ходиш? Сигурно през есента, когато поспадне жегата?

— Не, не. Изобщо никъде не ходя. Когато съм в отпуск, си седя вкъщи, припечелвам по нещо от преводи.

— Ами на вилата?

— Какви ги приказваш! — уплашено плесна с ръце Настя. — В нашето семейство никога не сме имали вила.

— Интересно защо? Сега рядко се срещат хора, които нямат вила или поне ранчо. Общо взето, всички имат по някое местенце.

— Трудно ми е да ти отговоря, Андрюша. Откак се помня, у нас този въпрос дори не е бил дискутиран. Мама много работеше, и в събота и неделя все пишеше нещо, работеше на компютъра. За какво й е вила? Татко бачкаше като луд в криминалната милиция, успееше ли да си откъсне пет-шест часа сън на седмица в повече — беше голяма радост. Та затова от малка не съм свикнала с природата, израснах градско дете, тъй че дори не ме влече да се разходя до гората или до някоя полянка. Срам ме е да си призная, но тези неща ме дразнят. Все на нещо ще се набодеш, нещо ще те ухапе, няма топла вода, няма мек диван, няма телефон. И така нататък.

— Добре е, че работиш в градското управление, а не в областното като мен — отбеляза философски Андрей. — Защото при мен всяко престъпление е свързано с природата. Дори да е извършено в къща, докато стигна до него, вечно се друсам в колата. А и се пътува през същата тази природа, дето ти не я обичаш.

— Не пресилвай, не съм казала, че не я обичам, казах само, че съм равнодушна към нея.

Известно време пътуваха мълчаливо, не произнесоха нито дума.

— Андрюша, стига си протакал — каза най-сетне Настя. — Казвай.

— Няма нищо особено за казване — въздъхна Чернишов. — Пак същата история. Изстрел в тила, револвер девет милиметра. Трупът е в гората, близо до пътя. Младо момче. Надявах се нещо да си измислила по въпроса.

— А относно връзките му?

— Нищо. Никаква връзка с другите потърпевши. Поне на пръв поглед. Вярно, има още много да се рови. Честно да ти призная, започнах да се страхувам от понеделниците. Щом дойда на работа — убийство. Да не си създават навик да ги отстрелват в почивните дни?

— Изглежда, така е. Получава се едно от двете: или до потърпевшите човек може да се докопа само в почивни дни, защото в делник са винаги сред хора или под охрана, или си имаме работа със специфичен престъпник. Например луд. Или който е зает през цялата работна седмица. Ти какво мислиш по този въпрос?

— Ще помисля — каза Чернишов. — От четиримата единият е бил студент, другият — бизнесмен, двама са били без постоянна работа. Може би работата е наистина в начина им на живот. Но къде пътищата им са могли да се пресекат? Защо ги убива един и същи човек?

— Стоп, стоп, Андрюша, не е задължително един и същи човек, оръжието е едно и също. Е, може да се каже, че и начинът е един и същ. Но не можем да бъдем сигурни, че убиецът е все същият.

— Я стига! Според заключенията на експертите във всичките четири случая изстрелът е произведен от разстояние 22–24 метра от човек на ръст около 168 сантиметра. Ако убийците са различни, да не би според теб да са ги подбирали по ръста? Не ти ли се струва, че това е малко вероятно?

— За мен такива думи няма — сви рамене Настя.

— Тоест?

— В нашата работа не можем да се занимаваме с преценка на вероятността. Това е една от най-големите ни грешки. Трябва да допускаме всичко, разбираш ли, всичко без изключение. Мисленето на повечето от нас е организирано неправилно.

— Интересно разсъждаваш. А ще ми кажеш ли как е правилно?

— Правилно е да мислим като компютъра. Играл ли си някога карти с компютър?

— Случвало ми се е — изхъмка Андрей.