Пешките падат първи

— Миналата седмица при нас постъпи сигнал от един служител от финансово-плановия отдел при един от заводите, разположени в Уралск-18 — започна Мукиенко, като се стараеше да излага събитията последователно, така че генералът да разбере всичко, но и не прекалено подробно, за да не му губи времето. — Този човек се казва Сипко. Преди осем месеца е сигнализирал до инстанциите за нарушения, свързани с бракуването на електронна и друга техника, съдържаща благородни метали. Проверката беше възложена на подполковник Платонов. Сега Сипко отново се обърна към нас във връзка с обстоятелството, че по неговия сигнал не е било предприето нищо, че нарушенията не се разкриват и виновните не са наказани. В Уралск по поръчение на Платонов с този завод трябваше да се занимае капитан Агаев. Преди два дни Агаев е дошъл в Москва, извикан от Платонов, като е донесъл със себе си документите относно тези прибори. Завчера, в сряда, Агаев се е срещнал с Платонов. Същата вечер Агаев е бил убит. У него не са намерени документите за приборите, но пък са намерени две много интересни листчета с информация. Едното е съобщение от телетипа, с което Платонов го е извикал в Москва. Второто — ивичка, откъсната от по-голям лист, с реквизитите на банкова сметка и дата. Проверката показа, че това е банковата сметка на фирмата „Натали“, на която в посочения ден е била преведена сумата двеста и десет хиляди долара. Парите са дошли от сметки на фирма „Артекс“, която миналия месец е обявила своята ликвидация. Цялата работа е там, че според материалите на Платонов „Артекс“ е фирмата, чрез която — в нарушение на всички правила — са били реализирани подлежащите на бракуване прибори от уралския завод. А във фирма „Натали“ работи съпругата на Платонов. Когато поисках от Платонов да ми представи всички материали във връзка със завода в Уралск, той излезе уж да отиде в кабинета си за документите и изчезна. Общо взето, това е всичко. — Мукиенко си пое дъх и се приготви да изслуша конското от шефа си.

— А, не, Артур, не е всичко — въздъхна Заточни. — Далеч не е всичко. Ти подозираш, че парите, които фирма „Артекс“ е поднесла на фирма „Натали“, са подкуп за самия Платонов. Нали така?

— Ами всъщност… — запъна се полковникът. — Да, така е, горе-долу.

— И за какво според теб са му дали този подкуп?

— За да заличи уликите и да потули случая със злоупотребите. Нали неслучайно цели осем месеца нещата не са помръднали.

— А ти сигурен ли си, че не са помръднали?

— Нямам доказателства за обратното — възрази Мукиенко. — Платонов можеше да ми представи всички документи, дадох му тази възможност. Но вместо това, той избяга. Как трябва да приема тази постъпка?

— Ами всеки я приема според собствените си разбирания за аморално поведение — позасмя се генералът. — Още като деца са ни учили на тази истина. Ти сигурно си го обвинил и в убийство? Добре де, не се притеснявай толкова, говори. Обвинил си го, нали?

— Не съм го обвинил буквално. Казах му само, че половин час след като са го видели заедно с Агаев, капитанът е бил намерен мъртъв.

— И той какво?

— Нищо. Хвана се за сърцето.

— Ясно. Значи така, Артур, в лоша история сме се заплели с тебе. Я дай да помислим как ще се оправяме сега. Ти — обаче лично ти, не като голям началник, а като човек — вярваш ли, че Платонов е виновен по тези обвинения в корупция и убийство?

— Не, другарю генерал. Не вярвам — твърдо отговори Мукиенко.

— И аз не вярвам. За кой дявол тогава си го притискал с твоите обвинения?

На Мукиенко определено му поолекна. Той дори успя да се усмихне — толкова детински му се видя въпросът на генерала.

— Исках да го накарам да ми покаже материалите. Вие много добре знаете, Иван Алексеевйч, че нито един порядъчен оперативен работник не би показал материалите си на никого просто ей така. Единственият начин човек да надникне в тях е здравата да го сплаши.

— И защо на теб ти беше толкова необходимо да видиш тези материали? Какво искаше да намериш в тях?

— Другарю генерал, исках да се убедя, че Платонов наистина е работил по случая с уралския завод, а не се е правил на сляп цели осем месеца.