Пешките падат първи

— Но защо, Артур? — тъжно попита Заточни. — Защо ти беше нужно да се убедиш в това? Откъде ти хрумнаха тези съмнения? Някакъв си там Сипко написал донесение — и ти веднага си готов да поставиш под съмнение честността на своя подчинен, така ли? Артур, приятелю, не може така, разбери. Всички ние стъпваме по острието на бръснач. Огледай се наоколо, погледни колко малко останахме. И за какво работим и се трепем като волове? Не за пари, не за почести и слава, а за идеята и за честта на пагона. И това не е всичко. Парите, които получаваме за труда си, стават само да си избършем задниците, за нищо друго. Сред нас вече не останаха тройкаджии, това не са ти някогашните времена. Всички тройкаджии и четворкаджии отдавна станаха бизнесмени. Останахме само смахнатите идеалисти и някои гадове. Първите, забележи, сме много по-малко от вторите. Затова всеки път, когато в теб се размърда червейчето на съмнението, първо помисли, че ако човекът е от първата категория, ще го обидиш смъртно и ще го загубиш като сътрудник и съратник, а ако е от втората категория — просто ще го стреснеш със своите преки въпроси и обвинения. И едното лошо, и другото лошо. Ти изобщо не познаваш своя Платонов, работиш при нас само от три месеца, как можеше да определиш от пръв поглед от коя категория е? Не биваше отведнъж да се хвърляш в битка, трябваше да дойдеш при мен, да ми поискаш съвет, двамата можехме да измислим нещо. А ти…

Той нажалено махна с ръка. Генерал Заточни говореше съвсем тихо, едва се чуваше, тъй че човек оставаше с впечатление, че не се ядосва, а е покрусен и всеки момент ще се разплаче. На Мукиенко за миг дори му стана неудобно — как така, колко притесни този човек, едва ли не го докара до сълзи! Но в следващия миг се сепна, сети се, че генералът просто използва поредното си „тайно“ оръжие, за което всички знаеха и въпреки всичко се хващаха на въдицата. И той, Мукиенко, замалко не се хвана.

— Кой води делото за убийството на Агаев? — попита генералът.

— Поеха го от „Петровка“. Но тъй като Агаев не е московчанин, сигурно ще създадат група, ще привлекат някого от главното управление. Още повече че там фигурира нашият Платонов.

— Виж какво си мисля аз, Артур — все така тихо продължи Заточни. — Ако Платонов наистина се е продал, тогава естествено е лошо, че ние с тебе не сме се усетили, но изобщо не е задължително за това да знаят всички наоколо. Тежките болести трябва да се излежават под карантина. Съгласен ли си?

Мукиенко мълчаливо кимна, без още да разбира накъде бие генералът.

— Ако ли пък твоят Дмитрий е чист, трябва да дадем мило и драго, но да му помогнем да се оправдае. Да не се надяваме това да направят добрите чичковци от „Петровка“, а да положим за това максимум усилия. Ето защо трябва да направим така, че в групата за разследване убийството на Агаев да работи човек, на когото ние с теб можем абсолютно да се доверим. Този човек трябва, първо, да бъде истински професионалист, за да съумее обективно да се ориентира в тази гадна история, и второ, да няма зъб на Платонов, да не му желае злото. Имаш ли наум някой такъв човек?

— Нямам, Иван Алексеевич. Самият вие го казахте — отскоро съм тук, не познавам добре хората.

— Тогава аз сам ще го избера. В съседното главно управление има един подполковник Русанов. Знам, че са много добри приятели с Платонов, хем се познават от дълги години. Ако нямаш предвид някой по-добър, аз ще настоявам именно той да сътрудничи на „Петровка“. Прекрасен детектив е, умен човек. Ако Платонов може да бъде спасен, той ще го направи. А пък ако не може… — Заточни отново тихичко въздъхна, потри с ръка челото си и погледна Мукиенко така, сякаш беше най-близкият му приятел и сега той, генерал Заточни, щеше да сподели с него най-съкровените си мисли и чувства. — Ако не може, поне ще се надяваме, че калта, която той ще изрови, няма да се разпръсне във всички посоки като пъстроцветен фойерверк. Русанов умее да държи езика си зад зъбите, много пъти го е доказвал. Да му кажеш нещо е все едно да го заровиш в гроб. Може да се разчита на този човек. Е, какво, Артур? Приема ли се?

— Разбира се, Иван Алексеевич. Благодаря ви — каза подполковникът, искрено благодарен. — Знам, че съм виновен, признавам си.

— Престани! — намръщи се Заточни. — Грешките трябва да се поправят, на никого досега не му е олекнало от обикновено самобичуване. Не се тормози, Артур, твоят Платонов сам е сглупил — ако не е бил виновен, защо е трябвало да бяга? Обясни ли ти по някакъв начин произхода на парите във фирмената сметка на жена си?

— Каза, че нищо не знае за това.

— Абсолютно нищо?

— Абсолютно. За пръв път чувал.

— Е, това вече е лошо. Добре, Артур, ще действаме с всички сили. Обявен ли е Платонов за издирване?

— Тъй вярно. Днес сутринта видях нареждането.